8 юни 2015

Владимир Люцканов: На България не са и необходими 50 театъра


Театралната реформа, която стартира през 2010 г. е една от темите, които екипът на „Формално“ следи непрекъснато. Неведнъж сме посочвали недостатъците й, алармирали сме за последиците, до които неминуемо ще доведе и 5 години по-късно, вече за никого не е тайна, че българските театри са на командно дишане.

Има един не толкова популярен роман на Маркес „Хроника на една предизвестена смърт“. С това заглавие може да се опише най-точно въпросната реформа, стана ясно и от срещата с журналисти на директора на Младежкия театър Владимир Люцканов в рамките на МТФ „Варненско лято“.

„Хубаво е да излезем от замъгленото говорене за състоянието на българската култура и да си кажем как стоят нещата наистина. В момента структурата на сценичните изкуства в национален мащаб, тяхното финансиране и отношението на управляващите към културата като цяло, предопределят, хайде да не кажа смъртта на българския театър, за да не бъде много помпозно, но изключително мизерното съществувание на всеки роден театър.

Това се дължи на много фактори. Единият е непрекъснатото недофинансиране на системата. Но колкото и да се субсидира тя, ако няма  ясна визия как да съществува, ако няма стратегия за българската култура и тактика за нейното изпълнение, нищо няма да се получи. Никой не иска в театъра да се наливат огромни средства, изисква се умно мениджърско виждане за това как да функционира системата. За мен тя не може да работи с 50 културни института в страна с население под 7 милиона. Сметнете колко са хората, които могат да ходят на театър. Включете към това чудовищната демографска криза, която заплашва да обезлюди тази държавица, непрекъснатият стрес за хората, които в даден момент предпочитат да си купят сирене или да нахранят децата си. Нашите красиви думи за това как културата и изкуството ще им дадат еди -какво си, не върви. Прибавете и непрекъснато изтичане на нашата потенциална публика към чужбина и никаквото й намерение да се завръща в България, и ще видите, че картинката е особено тревожна. Тя обуславя изключително сериозният отлив на зрители от театрите. Който ви говори, че те са пълни, ви лъже. Това донякъде беше валидно до средата на миналата година. В момента театрите се изпразват все повече и повече, и то заради тези неща, за които ви говоря. Това е факт, не е нужно да си голям стратег, мислител, далновиден политик или организатор, за да забележиш нещо, което като се направи един отчет, се вижда с прости цифри.

Държавните театри се финансират основно по два начина - първият е по методика, по която се дава сума, базирана на бройката продадени билети, а другият е - колко ще изкараме ние, ако имаме наеми и т.н. Всичко това е крайно недостатъчно, за да се поддържа отбор. Колкото и да тренира този отбор, нищо не може да се получи. Това стеснява възможностите и за турнета, защото когато поискаме да пътуваме, директорите на извънстоличните театри казват - ама не, ние вече имаме две трупи с „мечки“, за които хората си дадоха парите за билети и ни отбутват.

Специално за Младежкия театър ще ви кажа съвсем откровено, че разликата в продадените билети за първото полугодие в сравнение с 2013 г. е 10 000 билета. Тази тенденция започна още от началото на 2014-та и ако мога да се изразя така - ако през миналата година разликата е пренебрежимо малка - 2000 билета през първото полугодие, сега са 10 000. 10 000 билета по 16 лева са 160 000 лева по-малко. Нали се сещате, че всички тези, които се опитват да управляват културата, трябва да мислят, че явно има движения, които по всяка вероятност извикват нуждата от промяна на съществуващия начин на финансиране на българските сценични изкуства. Че няма как непрекъснато да се наливат едни пари, колкото и малко да са те, в каца без дъно с 50 театъра.

Това са много тежки думи, защото те изискват според мен драстични мерки, но тези драстични мерки са се случвали в тази държава. През 40-те години в България е имало 5 големи театъра, финансирани, оборудвани, окомплектовани както в Европа и други 4-5, които са задоволявали нуждите на областните центрове. Оттам нататък - проекти, открити сцени, пътуващи трупи - всеки е свободен да работи . Моите колеги - директори на извънстоличните театри, сигурно ще ми направят мечка и ще бъда бит, но това е истината. Ние само задълбочаваме проблема с един модел, който вече не работи и ще продължим да се жалваме още години наред, докато вече изпаднем в нокаут.

Всички управляващи в края на годината се събуждат и особено ако има избори, вадят някакви резерви и се запълва една дупка. Убеден съм, че тя ще се запълни и тази година - не поради това, че управляващите се интересуват от култура, а поради това, че трябва да се спечелят едни избори и да се демонстрира загриженост, но това няма да оправи проблемите. Запитах ръководителите на културното ведомство, вие защо не живеете с 372 лева чиста заплата, с която живеят 15 артисти от Младежкия театър със стаж между 1 и 4 години. Как и колко мислите, че може да се издържи, колко време ентусиазмът може да крепи тези хора. В магазина никой не ти дава ентусиазирано без пари, вие ги унижавате, те все още са млади, искат да работят, махат с ръка, имат вяра, но колко време? И текучеството вече започна - в Младежкия театър вече трима млади, кадърни и талантливи актьори си взеха багажа и тръгнаха навън. Рискуваха, излязоха на свободна практика или не знам с какво друго ще се занимават. Виждам ги, те бяха пред пръсване. Това не беше рационален ход, а дойдоха и реваха в кабинета ми, защото са принудени да вземат това решение, и аз не мога да им кажа - недейте. И им обяснявам на тези мъдреци на „Стамболийски“, всичко това и им казвам, че този процес само ще се задълбочава и ще стане все по-неудържимо. А има механизми, не е нужно да измисляме колелото. Има готови модели, които работят в София в общинските театри.“