18 окт 2016

конфликтно: Боб Дилън, Нобеловата награда и Нюпорт '65


„Come writers and critics
Who prophesize with your pen
And keep your eyes wide
The chance won't come again

And don't speak too soon
For the wheel's still in spin
And there's no tellin' who
That it's namin'.
For the loser now
Will be later to win
For the times they are a-changin'“, Боб Дилън

Когато научих, че Боб Дилън получава Нобелова награда за литература, се почувствах приятно изненадан. Когато обаче всички започнаха да коментират този факт, при това остро, с желание за скандал, вече наистина се зарадвах. Добрият стар Дилън отново го направи – разбуни духовете, накара хората да спорят, да го боготворят и обиждат. Точно като онзи път на джаз фестивала в Нюпорт през 1965-та.

Едва ли има някой, който да не знае тази история, която поне според мен се нарежда сред най-големите (и важни!) скандали в поп-музиката. Боб Дилън е голямата звезда на фестивала в Нюпорт през 1965 г. Той е „говорителят на поколението“, песните му вече са химни на движението за граждански права в САЩ, той е вдъхновение, герой, икона на младата прогресивна Америка.

Явно този шаблонен статут на пророк никак не му е харесвал. Дълго може да се разсъждава защо, но затова е нужно преди всичко да се вслушаме внимателно в неговата поезия. Именно това, да се вслушаме – не просто да чуем песните му, не просто да прочетем текстовете му, а да приемем това, което прави Боб Дилън като нещо цялостно.

„Говорителят на поколението“ излиза на сцената в Нюпорт пред феновете си, които очакват от него едва ли не да ходи по вода и да ги нахрани с пет хляба и две риби. Дилън обаче има съвсем друг замисъл – да свири „дяволската“ музика с много електричество и изкривени звуци, нямащи нищо общо със звука на песните около лагерния огън. Резултатът е ясен – бунтарят е заклеймен и освиркан от публика, колеги и съмишленици като предател и осквернител на собственото си творчество. И то само защото се е... разбунтувал.

Днес, след присъждането на Нобеловата награда за литература, се получава нещо подобно. Само че този път Боб Дилън и творчеството му са само обект, бунтът не е негов, а на самия комитет, който присъжда наградата. Критиките обаче кой знае защо са пак към „гласът на поколението“ от началото на 60-те, не толкова към тези, които го награждават. И те в крайна сметка се свеждат до едно ужасно твърдение: Това не е литература!

Първата организирана ответна реакция срещу присъждането на премията на Боб Дилън, беше в руските медии. Основните доводи бяха, че той не е чак толкова влиятелен извън Америка, не може да пее и е просто някакъв любимец на янките, на които Нобеловият комитет се е „подмазал“. И да не говорим, че е евреин... Подобни дивотии почнаха да се появяват и в писанията на българската „Фейсбук критика“. И ако бяха изказванията само на полупрофесионалните паразити върху родния парцел от социалната мрежа, всичко щеше да е О.К. За съжаление, хора с утвърден литературен авторитет, свързани здраво с българската книга и с целия интелектуален живот на страната ни, също се изказаха отрицателно, подигравателно или поне някак снизходително за Боб Дилън като литературен творец.

И тук вече идва сериозния въпрос: Защо се получи така?

За мен нещата са същите като при „Нюпортския инцидент“. Родните интелектуалци, също като феновете на Дилън тогава, всъщност не искат да отворят възприятията си за това, което се случва. Те предпочитат да си живеят във възприетата от тях представа за света, която кой знае защо смятат за перфектна и неподлежаща на актуализация. Също както американските младежи от 1965-а, които са пеели, че „отговорът се вее с вятъра“ (най-вероятно без да се питат какъв конкретно е този отговор), така и нашите литератори се смятат за постигнали някакво „просветление“ за световната култура, от което не могат да стигнат по-нататък. А времената се променят... Променяли са се по времето на младия Боб Дилън, променят се и сега, когато е удостоен с Нобелова награда.

Порочното в случая е, че всичко опира до фетишизирането на четенето и литературата в обществото ни, което протича стремително в последно време. На фона на общия плач за „духовната криза“, която наистина съществува, но едва ли може да бъде преодоляна само с хлипане и подсмърчане, се повяват нови читатели. Те четат уж много, все нови неща, все на нашумели съвременни автори, в никакъв случай фантастика или фентъзи, в никакъв случай не се връщат към класиците, които се изучават в училище или в университета... Тези нови читатели сърфират на гребена на литературната вълна, дават мнения от рода „тази книга ми стопли душата“, „този автор ми е малко труден“, „може би не го прочетох в подходящия момент от живота си“, „толкова ми е тъжно, че съм вече на последните страници“ и др. подобни. Разбира се, страхотно е, че има хора, които прибавят гордо титлата „читател“ към публичния си образ. Но схващането им, че литературата трябва да се побира в техните критерии, е просто заблуда.

За съжаление съвременните автори не са никак склонни да се скарат със собствената си публика. Те не искат да ги провокират, не им стиска да ги ударят със стържещия звук на електрическата китара и да чуят освиркванията им, нито могат да понесат да бъдат наречени „предатели“. Те тихо редят в литературните си работилници следващия роман, който не казва нищо повече от първия им издаден. И така се превръщат в истински царе на съвременната литература.

А Боб Дилън няма нищо общо с това.

В едно старо интервю, на въпроса как сам се възприема, повече като поет или повече като композитор, той отговаря: „Не знам, май по-скоро като пеещ танцьор“. За това обаче не се присъжда Нобелова награда.