9 март 2015

Напразните усилия на театралната реформа


Имаше в детството ми една игра, наречена „Развален телефон“. Правилата й са прости и ясни - участниците си предават един на друг на ухо дума и последният казва какво е чул, като в повечето случаи крайният резултат няма нищо общо с първоначалния вариант. В последно време ми се струва, че тази игра се е превърнала в особено любима на хората в Министерството на културата и най-вече на тези, които се занимават с театралната реформа.
Месеци наред ресорният зам.-министър Боил Банов говореше за следващите стъпки и нововъведения, които трябваше да се отнасят към повишаване на качеството на спектаклите. Най-после да не се гледа единствено количествената страна на творческото производство, но и да се намерят механизми, които да стимулират не само чисто развлекателния тип театър. Само че приетата преди броени дни корекция ще има точно обратния ефект, освен ако не следваме някакъв нов тип изкривена логика. Според заповедта, подписана на 13 февруари от Боил Банов, драматичните театри се задължават да имат възвращаемост 40% от общия си бюджет, а куклените театри и ТР „Сфумато“ – 30 на сто. Процентът не е увеличен драстично, но новата методика въвежда и минимална цена на билета според броя жители на населеното място.
Дори и да не си гений в пресмятанията, веднага става ясно, че по-скъпите билети и по-високият процент на собствени доходи няма как да доведат до инвестиции в качествен продукт. Въпросната актуализация за пореден път не отчита спецификите на регионите и ще удари по институтите в малките градове. Защото едно е да продаваш спектакли на „Раковска“, друго е в Павликени. За да оцелеят извънстоличните театри, ще трябва да продължат да залагат на лековати комедии, като няма да им бъде оставено никакво поле за експерименти. Ще се задълбочи и другият тревожен симптом в българския театър - свръхпроизводството на спектакли. За да се осигури достатъчно публика, трупите ще трябва да вадят премиери като в китайска фабрика, като се намалят и без това обидно кратките репетиционни периоди. Единственото спасение от този омагьосан кръг за мен е в турнетата. Може би това ще стимулира най-после театрите да тръгнат да обикалят страната, като моята забележка се отнася предимно към софийските трупи. Те винаги са били в привилегировано положение и ще трябва да се отърсят от самодоволството на жълтите павета и да тръгнат на кръстоносен поход за завладяване на нови културни територии. Понеже за да бъде успешна някой ден идеята на министерството, първо трябва да се отгледа публика. Преди няколко дни по БНТ започна предаване, посветено на 100-годишнината на родното кино. И там от представените 100 филма, не бях гледала само три. Повечето от тях бяха произведени преди 1989 г., когато съм била в детска възраст и съм ходила с родителите си на кино. Защо разказвам всичко това? Защото за да се отгледат подготвени зрители, които да дават по 20-30 и дори 50 лева за качествени постановки, се изисква време и търпение. Освен да се посеят семената, трябва и да се поливат, наторяват, прекопават с особени грижи. Как да се очаква от хората сами да пожелаят да гледат Александър Вампилов или Хайнер Мюлер, като съм сигурна, че повечето дори не подозират за съществуването им? Благодарение на първоначалната реформа голяма част от зрителите, които тепърва влязоха в залите, отъждествяват театъра с нещо като „Комиците“, но на живо.

И докато изкуството не се завърне към изначалната си мисия - да възпитава вкус към красивото и стойностното в живота, ще продължим да сеем просо и да се чудим, защо не берем орхидеи.