12 ян 2016

Последната битка на българското кино


По документи изминалата година беше празнична за българското кино.  За добро или лошо, седмото изкуство у нас навърши 100 години и както всеки рожденик, се радваше на внимание, цветя, фойерверки и подаръци. В негова чест бяха организирани специални прожекции, изложби, концерти, дискусии и всякакви бляскави събития. Няколко от най-новите продукции триумфално шестваха по международни фестивали, като безспорните отличници бяха "Урок" и "Каръци". Изобщо всичко изглеждаше като в "сладкия живот" на Фелини и нерадостните реалии останаха заметени под килима.

Няма да се спирам подробно на проблемите с блокираните субсидии заради заведените дела за конфликт на интереси, неясните критерии за дебют (от които пострада един от най-талантливите млади режисьори -  Павел Веснаков), продуцентите, които дължат пари на НФЦ, отмяната на сесията за нискобюджетни филми - за всички тези скандали може да се информирате подробно от медиите.

Мен лично като зрител ме тревожи все по-голямата пропаст между творци и публика. Тъй като съм от Варна, от дете имам възможността да присъствам на фестивала "Златна роза". Няма да правя сравнение с периода преди 1989 г., защото ситуацията в момента е различна и конкуренцията с чуждите продукции е убийствена. Но не може да не ми направи впечатление сериозният отлив на зрители на последните две издания на форума. Не са далеч времената, когато зала 1 на ФКЦ се пукаше по шевовете и дори имаше правостоящи. Да, две поредни издания бяха с вход свободен, но мисля, че точно тогава фестът набра скорост и успя да привлече младежката аудитория. И на следващото издание с билети резултатът на закъсня - имаше изцяло разпродадени прожекции. Тогава бяха времената на "Източни пиеси", "Подслон", "Аве", "Кецове", "Тилт", "Лов на дребни хищници", както и родните блокбъстъри "Мисия Лондон" и "Love.net".

Изглеждаше сякаш най-после родното кино се събужда и идва нова приливна вълна, която ще отмие завинаги носталгията. За съжаление обаче ефектът беше краткосрочен и вместо цунами, раздвижването се оказа само повърхностно бълбукане. Дали поради недостатъчното финасиране или скромния идеен потенциал, кинотворците ни не успяха да задържат новоизвоюваните фенове. Въпреки че като количество производството върви в правилна посока, статистиките от боксофисите не са особено обнадеждаващи. Мисля си, че и самите автори се капсулират все повече и основната им цел става да правят продукти, които да се харесват по световните фестивали. Разбира се, този вид кино също е важен и престижен, но не може да не се мисли и за масовата публика. Не вярвам, че примерно в Швеция и Дания целокупното население си ляга и става с лентите на Бергман и Ларс фон Триер. Може би повече трябва да се вслушват и в аргументираното и добронамерено мнение на обикновения човек (не говоря за коментари от типа - "аз от 20 години не гледам български филми, защото и за чеп за зеле не стават"), а не да се фръцват обидено на всяка критика и да заклеймяват простолюдието. Напротив, трябва да се срещат по-често с публиката, защото любовта към родното кино идва и заради възможната близост със създателите му. Хората имат нужда от подобен контакт, за което свидетелстваха и опашките за снимки и автографи с Ники Илиев и съпругата му на "Златна роза".

Също недостатъчна е и рекламата на новите продукции, трябва да се измислят по-адекватни начини за презентация. Зрителите от страната няма да се впечатлят от това дали филмът е показван на "Сънданс" или има награда от Ротердам. Нужни са по-атрактивни трейлъри (рекламата на "Мисия Лондон" с "Найс,а?"), анотации, медийни кампании - спомнете си суматохата около "Дзифт", самотен пример как трябва да се представи един културен продукт. Да не говорим, че има и продукция, която изобщо не излиза на екран и срещите й със зрителите остават в рамките на няколко фестивални прожекции. И няма как да не се запитаме на кого са нужни филми, които няма къде да се гледат.

По стечение на обстоятелствата започнах да водя рубрика за старо българско кино, в която се разказва за ленти, които по някаква причина не са набрали популярност. И се чудя дали след 20-30 години няма да се наложи да преоткриваме изцяло съвременните ни филми, а не само отделни заглавия.

Каква е причината за разрива във взаимотношенията между автори и публика мога само да гадая. Но ми се иска кинотворците да намерят отново ключа към сърцата на хората, защото определено има какво да покажат. А ние ще им се отблагодарим с пълни зали и аплодисменти.