23 март 2015

арт: През генгерлиците на изкуството с Нено Белчев


Да си млад художник има известни недостатъци. Преди време попаднах на оплакване от „прохождащ“ творец опитващ се да си намери галерия, в която да направи изложба. Изискването било да си утвърден автор. Та той питаше как да стане такъв без експозиции? Поредният Параграф 22… По този повод се замислих за взаимоотношенията между художник и галерия, и кой кого храни в крайна сметка? С този въпрос се обърнах към Нено Белчев, с когото от известно време разнищваме изкуството в нашата рубрика „Култура“.

„На този въпрос, дори човек, който анализира пазара на изкуство и това му е работа, би се затруднил да отговори в рамките на 5 минути и без да навлиза в големи детайли, за да не стане досаден. Моите познания в тази област са далеч по-повърхностни и получени на база на метода „проба-грешка“ и с доста печални резултати по времето, когато бях току-що завършил Художествената академия. Тогава обикалях софийските галерии с цел да им се „натрапя“. Интересното е, че колкото „по-скапана“ беше дадена галерия, толкова с по-голямо презрение се отнасяха към мен. На няколко пъти ме изритваха, почти буквално. В крайна сметка влязох и в галерия, за която смятах, че е над моите възможности. Вече бях претръпнал да ме гонят, та реших, че нищо не губя, ако ме изгонят и от тук. За моя изненада, се съгласиха да работят с мен и ми предложиха сравнително добри условия, и така почти година докато собственикът не почина. Повече не съм работил със софийска галерия. Моят случай е по-скоро изключение и със сигурност обикалянето с две картини под мишница не действа зад граница. Както и да е, това беше преди близо 20 години и оттогава все съм посъбрал някакъв опит. Затова сега си позволявам да отговарям на Вашите въпроси агресивно и самоуверено.

И така: Въобще за какво му е на този хипотетичен млад човек да се завира в такава галерия, която работи само с „утвърдени автори“? Това би могло да означава, че галерията „търси на работата лекото и на хляба мекото“, тоест не иска да прави нищо за авторите си, напротив иска наготово да се възползва от тяхната известност. Разбира се това е крайно твърдение и то може да бъде изказано със сигурност само, ако човек познава конкретния случай. Но го казвам, защото искам да подсиля факта, че има и други галерии, които не работят с „утвърдени автори“, а се опитат да налагат „изгряващи“ млади художници на пазара за изкуство. Галериите са различни и човек сам решава с кои и как иска да работи. Обратният процес също важи. От друга, трета страна, аз лично мисля, че е по-добре да не си „утвърден автор“  – звучи ми като втвърден автор, тоест закостенял, неподлежащ на развитие. Смятам, че така наречения „успех“ е опасен и художникът трябва да е много внимателен, ако той (успехът) го навести, но това е друга тема и го споменавам тук между другото.

А как се става „утвърден автор“ без изложби – знам за този омагьосан кръг: не те канят да участваш в изложби, защото не си „известен“, а не си „известен“, защото не участваш в изложби. Все пак смея да твърдя, че този „омагьосан“ кръг е само привиден и мисълта, че съществува е като че ли наивна... Според мен така разсъждават хората, които не са си изяснили собствените приоритети относно развитието си като артист. „Наясно ли съм в какви изложби искам да участвам?“ – е може би един от първите и най-прости въпроси, които човек би следвало да си зададе, за да разбере какъв художник иска да бъде. Или обратно, ако си наясно с това какъв художник си, вече става очевидно, че просто нямаш място в голяма част от изложбите. И не би трябвало да иска да участва в тях, а да помисли какви точно експозиции биха му прилягали на него като художник. Както и при галериите, те биват различни: груповите се делят на регионални, национални, международни и такива от приятелски кръг. От своя страна те се делят и по друг признак: да бъдат кураторски проекти или журирани изложби, периодични или не, тематични или не и т.н. Самостоятелните също могат да бъдат разделени по няколко признака и т.н.

Съвсем неразбираемо е за мен да се сърдиш, че не участваш в експозиции с видео арт, ако ти да кажем си скулптор и не правиш видео. Също толкова неоснователно е да униваш, ако не включат твое видео, което не e по темата на изложбата, нищо че тя е насочена изцяло към този тип изкуство. Не си по темата и толкова – няма какво да се цупиш!

Според мен, младият, прохождащ или хайде по-добре да кажем изгряващ художник, първо би трябвало да участва в групови изложби и тогава, ако се справя добре, вероятно ще получи и покани от галерия и за самостоятелна изява или поне ще придобие самочувствието да отиде и преговаря за такава.

Как да влезе в групова експозиция? Най-лесният начин е група приятели да наемат/намерят помещение (може и нестандартно) и в него да направят обща дружеска изложба. Ако искат, могат да си поканят някой млад прохождащ куратор да ги курира. Така и той ще трупа опит и актив, но могат и сами да преценят какво, защо и как да показват. Важно е да се направи добра разгласа.

Друго: могат да напишат художествен манифест – съществува беглата възможност да бъдат забелязани от някоя медия и да станат известни с него (но това май вече е излязло от мода). Възможностите са много - човек просто трябва да рискува, ако иска да го забележат, но преди това добре да помисли дали иска точно това, защото понякога то става реалност. Младият художник може и да не иска да го забелязват, а да си твори в ателието и всички, целият свят да го остави намира, което е утопия, разбира се. Но ако искаш да се изявяваш и само си стоиш в ателието (ако имаш такова) и мърмориш, че никой не иска да те излага и има световен заговор против теб, става съмнително. Никой няма да се дигне и да хване самолета от Шанхай или Мелбърн, за да дойде специално, за да припадне в ателието ти в Бусманци от неприкрито вълнение пред твоето велико изкуство, без и ти да направиш поне малко усилие да покажеш какво твориш.

Когато говорим за първи стъпки: днес има интернет и ако човек все още няма собствена уеб страница, пък и да има пак не пречи, може да си направи профил в съответните сайтове, специализирани за показване на всякакъв вид изкуство или онлайн галерии. Съществуват и социални мрежи, и какво ли още не. Всичко това може в една или друга степен да бъде използвано, за да си създаде творецът име на „утвърден автор“ (ако много държи на това). Разбира се, различните сайтове имат различна степен на „престижност“ в отделните социални прослойки. И едва ли ще се гледа на теб с добро око, ако си качваш постоянно творбите във фейсбук. Но точно там, например, в момента върлува една, да я наречем „арт игра“ (ама пет пари не давам, че му викали „арт предизвикателство“). Изненадвам се колко, според мен, „сериозни автори“ се закачиха на тази въдица и постват ли, постват с гордост своето „голямо изкуство“ до снимките на котенца и кученца. Другите пък им слагат „лайкове“ и въобще голяма веселба пада. Както и да е мисля, че на всеки се е случвало. Аз също съм споделял свои работи във фейсбук и не се гордея с това. Но не е голям грях и не се умира от това! Просто фейсбук си има други предимства и човек трябва да прецени за себе си как иска да го ползва и дали въобще да го прави.

Но нека се върнем към началото – там споменах, че има различни видове галерии и те работят по различен начин и с различен тип автори. Съществуват комерсиални галерии - у нас им викаме „частни“. Това не е съвсем правилно, според мен, защото по света има и частни музеи за изкуство, но те не работят на принципа на галериите, чиято цел е да продават произведенията на изкуството, които излагат. „Продаващите“ галерии също могат да се делят по различни признаци, било то на база творбите, които показват и/или начина им на работа с художниците си. Този тип арт пространства са тясно профилирани или поне някои от тях, а не като тук, където е голям тюрлю гювеч и показват веднъж пенсионер, който не е изживял соц.-реализма (каквото и да значи това), а следващият пък току-що завършил във Виена, внук на бивш „червен“ номенклатурчик, който пък се увлича по виенския акционизъм от 80-те години. Трети път - 45-годишна стара мома, която рисува котки с човешки очи и пърхащи гълъби. Искам да кажа, че всяка галерия трябва да има ясна политика за това какво ще показва, за да има основание да претендира за професионализъм. Съществуват и арт дилъри, които изкупуват творби с единствената цел по-късно да ги препродадат с печалба. Обаче за такъв тип пазарни спекулации е нужен на първо място развит и саморегулиращ се пазар за изкуство, какъвто у нас няма (у нас пазар има, но той е сегментиран). Не съм сигурен, че това е за съжаление, защото липсата му дава простор на художниците и ред други предимства, макар и от друго естество. Човек може да намери начин да се възползва от това, не че аз съм намерил такъв начин.

Говорим обаче за дилърите - наскоро (преди около година) четох статия, че един такъв дилър, който бил добър в своя бранш, за няколко години успял да вдигне цените на художниците, с които работи до 400 пъти, тоест ако като изплуващ художник си продавал за 1000 $ (не мисля, че в Ню Йорк това е висока цена за картина), след няколко години продаваш за 400 000 $. В България този почин не работи, затова се връщам пак на галериите. Но преди това да не забравя да спомена, че според законодателството в САЩ, а също и това в Евросъюза, след всяка реализирана препродажба художникът получава 10% от новата цена, на която е препродадена творбата му, независимо коя по ред е тази препродажба, но не съм сигурен дали в този случай България е урегулирала нашите закони с този казус и доколко. И по света има галерии, които както и в България, ти вземат наем, въпреки че нищо не ти гарантират. Правиш изложба, продадеш - не продадеш, накрая хоп, всичко пито-платено и кой откъдето е. Има и такива, които сключват договор с художниците си и работят само с тях, като им осигуряват различни условия, за да се развиват и творят. Много е важно според мен, човек да попадне на галерист, който да „гори“ за изкуството и да си върши работата с хъс.

Връщам се пак назад: преди 5-6 месеца бях в Сан Франциско и посветих няколко дни да разглеждам „частни“ галерии. Обикаляйки от чисто любопитство, реших да разпитам как работят с авторите. Почти никъде не ми отговориха директно (както и у нас пускат те по пързалката – като че ли е кой знае каква конфиденциална тайна), въпреки че още в началото заявявах, че не се натрапвам да ставам техен автор, а просто съм любопитен източно-европеец. Само на две места ми отговориха честно на въпроса. Като на едното разговарях с момичето в галерията може би около 30-40 минути за това. Тя, разбира се, не решава кой ще бъде показван в галерията. Но каза, че работи в нея от 10 години и въпреки това, все още не ѝ е ясно как работи една галерия със своите автори. Тя даде за пример друго арт пространство, в което е работила няколко години. Собственикът бил прехвърлил 70-те години. Имал галерията от близо 40-45 години или дори повече и за този период бил работил само с едни и същи 7 художника: никой не я напуснал, но и никой нов не бил включен. За мен този човек добре си е вършил работа като галерист, но говорейки за младите, сега изгряващи художници, пак правим лупинг и се връщаме в началото с омагьосания кръг. Той явно не съществува само в България, което не е никакво успокоение.

А как се справят с този омагьосан кръг зад граница – търсят начин да го разкъсат с всякакви нестандартни решения. Няма да давам примери - от една страна времето е ограничено, а от друга за примерите и сравненията, трябва да кажа, че ги намирам за неподходящи, защото всеки пример е възникнал в собствения си контекст и поради това сравнение между два случая (примера), двама художници или две галерии, би било неудачно като цяло. От друга страна и обобщаването също би ни изиграло лоша шега.

Всеки случай е индивидуален и всеки художник също! Иначе казано, всеки художник трябва сам да намери и извърви своя собствен път през генгерлиците на изкуството!“