31 ян 2019

литература: “Ето ме” на Джонатан Сафран Фоер


Джонатан Сафран Фоер ме привлече с началото на „Ето ме“. Не какво, а начинът, по който го разказва.

Всичко започва с прадядо Исак Блох – първият американец от рода и последният „истински“ евреин от семейството. Той е избягал от нацистите. Началните изречения са дистанцирани от времето и мястото на миналото, поетични, колкото са спомените от младостта, без да наблягат на преживените ужаси и драми, и загуби, и самота, и болка. Изложени са само факти, без сладникава мелодрама, но с всички последици от тях. Фактите нямат чувства, защото са чувствата на някой друг. Някой живял преди. Прекрасни две страници.

Сега е сега.

А сега следват стотици други страници, образуващи разрива в семейната история на заможните Джейкъб и по-добрата му половина Джулия, и тримата им идеални сина. Нищо от разказа не тече линейно, нито успоредно или кръгово. Всичко е разхвърляно, объркано и недовършено - в контраст с организирания до момента живот на семейството в триетажната им къща с куче и символичната им колекция от предмети по-големи отвътре, отколкото отвън.

Това ли е щастието? Защо не съм щастлив? Щастлив ли е човек, който постоянно си задава този въпрос? Възможно ли е щастието въобще? Това са някои от въпросите на човек, издирващ себе си. Човек търсещ „Аз-а“ в „ние“. В този дух са и продължителните, задълбочени и двусмислени, впечатляващи диалози на героите, произнесени в тесен семеен кръг. Това вглеждане в пъпа, а и по-надолу, леко ме отблъсна, подразни ме достатъчно, за да продължа.

Следва пикът.

След което идва трусът. Парчетата животи се наместват и картината започва да се оформя. Нататък всичко ми харесва. Интересен е начинът, по който непрактикуващи евреи, живеещи в XXI век и три поколения извън държавата си продължават да тълкуват свещените текстове по време на обредите. Те продължават традициите въпреки собствените си твърдения, че не са религиозни. Равинът, който дори не говори иврит, приема всякакви идеи за разбиране на текста без да има конкретен готов отговор, към който да се стреми. Не е ли това разумният начин за справяне на проблемите чрез религията на хората от нашия век?

Цялата история е поднесена накъсано, на парчета, подобно на листчетата с желания и молби, които вярващи или не оставят на Стената на плача с надежда. Това им помага да си изяснят откъде идват и кои са. Но първо трябва да установят себе си, за да са в състояние да се отзоват пред повика и на молбата на другите. След това да продължат.