23 окт 2017

музика: Бьорн Мейер и басът като пейзаж без рамка


Бас китарата е относително млад инструмент. Съдейки по официалните източници, тя всъщност даже не е навършила още 100 години. Разбира се това може да се постави под съмнение, защото в дългата и заплетена китарна еволюция от древността досега се появяват инструменти като например гитарона, който все още живее съвсем пълноценен живот в латиноамериканската музикална традиция. Така или иначе съвременният четириструнен инструмент, превърнал се в сензация и съвсем отделна мания както за изпълнители, така и за публиката, за пръв път вижда бял свят през 1935 година. И е електрически.

Електрификацията на китарата и превръщането ѝ в големия музикален звяр в средата на ХХ век е без съмнение причината и за революцията на баса. Има ли смисъл да обясняваме надълго и нашироко защо? Едва ли. Просто си представете ранните „Бийтълс“, само че махнете знаменития „Хофнер“ от ръцете на Пол Маккартни и го скрийте зад някой тежък контрабас. Не е същото, нали?

Разликата обаче не е само в размера и дизайна на инструмента. Разликата е преди всичко във звука и възможностите, които дава новият бас на музикантите. Естествено и за тях, и за слушателите трябва да мине известно време, за да схванат какви са предимствата. И докато те се търсят и изследват, се ражда една от най-големите заблуди в съвременната музика, а именно: Басистите са всъщност некадърни китаристи, на които им е връчен инструмент само с четири струни, на който се свири по-лесно, а и да се объркат – няма да се забележи.

На практика нищо в това твърдение не е вярно. Ама наистина нищо!

Колко още бас китарата щеше да е в сянката на 6-струнната си сестра, ако не се беше появил Джако Пасториус, е много трудно да се каже. Но е факт, че той направи с „новия“ бас това, което направи Джими Хендрикс с електрическата китара – отвори очите на инструменталистите и ушите на слушателите за цяла нова музикална вселена, която ще се изследва буквално с векове.

Дългото предисловие е необходимо, за да поставя албумът, който ще ви препоръчам, в правилния контекст. „Provenance“ на Бьорн Мейер е пример за буквално безкрайните възможности на бас китарата и богатството на музиката, създадена специално за нея.

Самият Мейер, който е известен от участието си в проекта на Ник Берч „Ронин“ и в едни от най-популярните албуми на виртуоза на уда Ануар Брахем, обяснява проекта си с необходимостта да представи бас китарата като камерен солов инструмент. За целта той използва както електрически бас, с целия възможен избор и асортимент от ефекти, така и акустичен вариант, който звучи още по-феноменално. Сам, без съпровод от какъвто и да е друг звук или глас, той ни пренася в свят на една съвсем различна хармония и вибрация. Неговата музика не само не отстъпва като въздействие на кой да е самостоятелен рецитал на класическа или електрическа китара, напротив, в някои отношения дори създава много по-силно усещане. Композициите в „Provenance“ са като пейзажи, които изглеждат още на пръв поглед необичайни и интересни. Но за да ги разгадаеш и оцениш напълно е необходимо да влезеш в резонанс с трептенето на струните. А в случая на Бьорн Мейер те не са четири, както е общоприето, а шест.

Тук ще отворя още една скоба, за да спомена още един аспект от съвременното развитие на бас китарата и това е превръщането ѝ в истински фетиш. Ако се разровите в интернет, ще откриете лютиери от цял свят, които се опитват да превърнат този инструмент или в нов жанр в скулптурата, или в някакво екстравагантно пособие, на което не е много ясно как точно трябва да се свири. Последният пример, на който станах свидетел е 17-струнен бас, който е по-скоро някаква гусла, отколкото китара. Естествено, подобна екстравагантност предизвиква и реакции, повяват се лозунги от рода: „На Джако му стигаха и четири струни!“ и т.н. Изобщо, в момента светът на баса ври и кипи от течения, мании и тенденции. Точно в този аспект, албумът „Provenance“ на Бьорн Мейер е още по-ценен и навременен, защото показва кое е всъщност най-важното. Естествено, това е музиката - това което чува слушателя. Някои нейни аспекти са невъзможни без развитието на изразните средства и технологиите. Но както при самата бас китара, която е едновременно ритмичен и хармоничен инструмент, прогресът няма смисъл без дълбочината на посланието и естетиката. Как се постига този баланс? Модерният пример за това е Бьорн Мейер.