23 фев 2015

нено белчев: Погрешно е да се оценяват детски рисунки


Сред нещата, които ме озадачават в родното образование, а те никак не са малко, са оценките по изобразително изкуство дори на основно ниво. Намирам „влиянието“ им за пагубно. В тази посока тръгва и разговорът ни с продължение с художника Нено Белчев. „Оценителят налага неговото мнение, а то може да бъде единствено и само негово. Изкуството непрекъснато се променя. То е далеч по-голямо от разбирането на един човек за самото изкуство. Ако ти в себе си, дори да не е осмислено, го дефинираш по някакъв начин, то това не означава, че определението ти е вярно. Според мен не може да съществува дефиниция за изкуството. То е далеч по-всеобхватно от частта, която мога да осмисля. И това дали едно произведение е добро или лошо, е неразбиране на самото изкуство. Давайки му оценка, то тя има смисъл само в един контекст и в един времеви отрязък. След 10 г., даже след 2 г., собствената ти оценка за това що е изкуство може да се промени, както и обществената нагласа, т.е. това наистина е много относително.

Изцяло погрешно е да оценяваш детски рисунки в едно начално обучение по изкуство. Казвайки на детето, че рисунката му не е хубава ти му насаждаш комплекс, че не може да се справи, което е вредно. Познавам хора, които бидейки изключителни живописци, са били комплексирани от учителите си и са преустановили заниманията си. Това е жалко...

Това, което учителите могат да разглеждат като твой личен недостатък, всъщност може да се окаже предимство. Винаги трябва да се поглежда от няколко гледни точки към даден феномен. И към изкуството трябва да се подхожда така. Човек не може да излезе от кожата си и да се види отстрани. Ако си художник и създаваш някаква творба няма как да я видиш с очите на другите, т.е. да я видиш непредубедено. И това е според мен големият проблем на художниците - че не могат да се абстрахират от собствената си личност и разбиране за нещата“, коментира Нено Белчев. До голяма степен мнението му припокрива собственото ми виждане за проблема, какъвто според мен представлява оценяването на изкуството, било то изобразително, музика, та дори и литературната интерпретация. След това разговорът ни леко сменя посоката и поема към свободата на мислене, на възприемане, на изразяване... За мен тя ражда безпътие. Ако преди 25 г. хората са се опитвали да надскочат по някакъв креативен начин това, което е позволено, то сега имат пълна свобода да творят, но не знаят как да я използват. „Още Платон е говорил, че когато си роб, твоята мечта не е да си свободен, ами да бъдеш господар. При много хора имаме този проблем бидейки роби на системата. Друг проблем е, че в България не осъзнаваме, че човек може да роди шедьовър на 22 г. и след това да се износи, и главата му да не роди нищо повече. Давам пример с ранна възраст, но той може да се развие примерно на 30 г. и после нищо да не направи. Важното е това да му се каже. Нямаме добра критика, която действително да критикува“, което веднага контрирам, че нашите творци не носят на критика и всички „бленуват" за нея, но никой реално не иска да я чуе. „Навсякъде по света не носят на критика! Става въпрос, че ако критиката е градивна и ти казва – „Да, г-н Едикой си художник, Вие се справихте в предните изложби блестящо, но последната много куца“ и да бъде аргументирано, а не с лични нападки, както се прави в България, тогава той може да си даде сметка, че е залитнал или започва да боксува на едно място. При нас общо взето едни и същи хора се хвалят и те го правят вече 50 години.

Говорим и за това, че ти се слага етикет още когато се появиш като творец и цял живот вървиш с него. Хората смятат, ето той си има етикетчето, четат го и го възприемат по начина, по който е описан. И не се предполага, че даден човек може да се развива по-бавно от друг. Той може на 25 г. да не е правил шедьоври като колегите си, може и на 35 да не е и изведнъж на 40 г. да достигне точка на зрялост и да започне да се изявява. Може да го прави постепенно, но винаги във възходяща посока и да се износи чак към 70 г. Процесът на създаване на изкуство е различен при всеки човек, просто при някои е на големи възходи и спадове, при други е плавен, при трети може никога да не се случи. При нас това не знам защо не се възприема. Едни хора са набедени, че могат да го правят, а всички останали не могат и няма смисъл изобщо да опитват.

А и никой не отчита факта, че в България е трудно човек да се развива от гледна точка на това, че в някакъв момент стигаш до ниво, където искаш да имаш размах, просто такава идея ти идва, но не можеш да я реализираш. Това се отразява на повечето художници като мислене. Имат хубава идея, реализират я и тя изглежда като макетче за голяма идея. Не можем да си вдигнем идеите в мащаб, нямаме този размах. Гледах наскоро работа, която не е Бог знае колко трудно да се сетиш за нея, но тя е свързана с технически неща, които струват пари. В България можеш да реализираш само сегмент от нея. Това съответно влияе на начина по който въздейства произведението. Начинът на поднасяне до голяма степен е свързан с начина на възприемане. За да го направиш добре ти трябват финанси. Не може всичко да е от неиздялани греди и с наковани ръчно направени пирони, т.е. за някаква идея това може да е добре, но за друга да се изискват качествени материали и когато не можеш да си ги позволиш, търсиш някакъв заместител. Това се забелязва и седи несериозно. Решението е: да си успешен художник, чиито творби се продават, а парите, които получаваш, инвестираш в развитието си“, смята Нено Белчев.

 

Нено Белчев е артист със завидна биография. Работи в областта на видео-арта, инсталацията, скулптурата, пърформанса и новите медии, както и като независим куратор. Ежегодно участва във форуми, разпръснати из всички точки на планетата. Печелил е стипендии за творчески престой в Русия, Китай, Япония, Португалия и САЩ (CEC ArtsLink Fellows), откъдето се завърна преди броени дни. Носител е на награди от международни видео и филм фестивали в Русия, Холандия и Австрия.

По случай 25-годишнината от падането на Берлинската стена, която се навърши през ноември, той бе поканен да курира изложба на български видео арт в Литва. „Живот в пост-соца“ включваше творби на Аделина Попнеделева, Албена Баева, Живко Даракчиев, Kaтелинаa Кънчева & Крум Янков, Липовански/Ненова/Мечев и Самуил Стоянов.