26 фев 2019

Драги ми господине


Драги ми господине се събуди една сутрин с усещането, че нещо пропуска! Огледа се! Разтръска глава, първо на едната страна, а после и на другата, напърчи перушината и забеляза:

- Не ми харесва тази работа! Ама никак не ми харесва, ще знаете...

Не че имаше кой да ги знае тези работи, дето никак не му харесваха, но той беше длъжен да заяви житейска позиция, ясно и високо. Защото човек, пардон врабец, никога не знае, откъде щяха да се зададат точно тези работи. Обикновено се стоварваха над нищо неподозиращите главици като гръм от ясно небе и тогава хвърчеше перушина, та пушек се вдигаше. Разбираше ги той тези работи.

Все пак не беше някакъв вчерашен врабец, с жълто около човката, като някои други. Ехеее, от колко време живееше той на своето дърво и обсъждаше света. Понякога дори благоволяваше да общува с него.

Я да помислим, от колко време... Колко... колко... От цели 43 години подскачаше по този свят. Да му се невиди, ама какво красиво число... Само на него му се получаваха работите така хубави, съвършени дори, би добавил Драги ми господине..., - направо божествени. Мда...

Затова, това с липсата, никак не му харесваше. По тези работи той никак не си падаше. Празен десктоп, пардон пространство, не може да има. Противоестествено е някак си. Все едно да направи стъпка и под крачетата му да няма клон, на който да стъпи. Или пък друг пример, давам повечко за тези, които не са много умни и само разни фльонги ги вълнуват, та да ме разберат – ето, ти си врабец, имаш крила, разтваряш ги, но вместо да полетиш, започваш да подскачаш и то на едно място. То хубаво, ама смешно се получава. Иди разправяй после, че си врабец. Кой ще ти повярва?

На него всички му вярваха, затова такива глупости той не разправяше. Все пак беше уважаван член на общността. И не само неин член, ами глава, най-видната. И ако някой сбърка да му оспори господството, го поглеждаше напушено, чоплейки слънчогледово семе, последното само за да изплюе люспите върху фльонгите на невежите. Мда..., Драги ми господине тоя, дето ще седне да се прави на по-велик, още не се е родил!

И все пак, ето че пропускаше нещо...

Драги ми господине зарови човка под перцата си и започна да ги дърпа ожесточено, белким му просветнеше, та да не се излага пред чужденците. Нямаше нещо, което да не знае. Щеше да види сметката и на това. Все пак не е кой да е, а самият Драги ми господине!

И докато си бърбореше полугласно и напрягаше сиви клетки, не усети, че е стигнал до края на клона, където се намираше най-прекрасно на света гнездо, собственото му.

Врабецът полетя надолу и за негова най-огромна изненада главата му хлопна силно в неочаквано бързо приближилата се към него земя. От удара около нея бясно се завъртя ято мушици с извадени саби, крещейки Хачатурян, Хачатурян...

- Я да млъквате, - развика им се Драги ми господине и започна да опипва телцето си. На върха му снага издигаше красива цицина (нямаше каква друга да е, не и на неговата глава).

За пръв път в живота си замълча. Нечувано! Та той можеше да прави забележки дори когато спи. Това ужасно стресна Драги ми господине, но не колкото разкритието, че не може да лети. Беше забравил как се правят тези работи.

Драги ми господине помълча, помълча пък силно заяви, колкото на любопитните зяпачи, които се бяха натрупали около него и шумно си шушукаха, толкова и на самия себе си:

- Заминавам за Тоскана!

Тишина! От онези, в които ангелите притеснено слизат от небето, за да видят какво става, се възцари околовръст.

- Заминавам за Тоскана, да търся своята открадната красота. Да, открадната, правилно сте чули! И само да го спипам този, който ми я сви... – повтори врабецът за тези, които бяха зад девет баира в десети и не бяха успели от първия път да уловят думите му. Не искаше да има неразбрали, за да няма клюки после. Не ги обичаше той тези работи.

Беше чувал, а и гледал някъде, че в Тоскана може да намери своята открадната красота, която да му върне желанието и способността за полет.

Стана, изтупа праха от перата си, тръсна глава, нахлюпи шапката си на върха на цицината и гордо закрачи между онемелите си съврабчовци, като не спираше да ги нарежда:

„- Драги ми господине, не можеш ли малко по-високо да стъпваш, да не вдигаш толкова прахоляк подире си. Къде са те учили да си тътриш краката, драги ми господине! И т. н...“

Стигна ли Драги ми господине до Тоскана и аз не знам... Историите тук доста се разминават, но всички източници са категорични, че е намерил своята открадната красота, а с нея и способността да лети.