2 окт 2018

Око на гарван


Очите й се напълниха със сълзи. Те преляха и бавно потекоха по лицето й. Кап, кап, кап... хлъц, хлъц... Не можеше да спре. Преглъщаше, подсмъркваше и продължаваше.

Сълзите й не бяха нито тъжни, нито радостни, бяха самотни. Секунда след секунда, минута след минута, час след час, ден след ден, месец след месец... Нищо, празно пространство, незапълнено, недишащо, симулиращо реалност. Изгубена в себе си, в желанията си за другост, в стремежите си за споделена взаимност. Горчива капка от още по-нагарчащо море.

Живот като измита улица. Суха земя, в която ще посади черни врани. Ах, как страшно извърнаха глави те, когато мина покрай тях, наклониха ги и впиваха в нея лъскаво черно око.

- Пази се - сякаш ѝ казваха без да продумат, само с поглед смразяващ кръвта ѝ. - Още крачка и с теб е свършено! Побързай, иначе идваш с нас! – предупреждаваха очите им.

- Къде?

- Не говори, а тичай. Бягай силно към себе си. Не се отклонявай от пътя. Не общувай с никого, дори с нас. Тичай, тичай, тичай... Не спирай.

- Докога?

- Докато усетиш, че нещо така те е стиснало за гърлото, че не ти дава да дишаш. Докато повярваш, че няма друго освен теб. Докато отново изпиташ ЖЕЛАНИЕ.

- Желание за какво?

- Да съблечеш собствената си кожа и да почувстваш свежият полъх на вятъра?

- Но как?

- С вяра!

- В какво?

- В любовта от пръв поглед.

В думите, изказани на един дъх.

В правото да се страхуваш.

В болката от съществуването.

В божественото начало и неизбежния край.

В липсата на избор.

В пътя.

В самотните коловози...

Плясък на криле заглуши думите им.

И тя започна да тича.

 

Тича...

тича...

тича...

 

Докато...

докато...

докато...

 

А луната така се е изцъклила - изгаряща, пламтяща.