6 май 2017

Откачена жена


Когато се запознахме той ми подаде ръка, каза някакво мъжко име и се усмихна.

Оттогава му се радвам с всичките екстри на една зарадвана жена. Радвам се когато се смее и му текнат сополите, когато краде и му звъни часовникът, когато се притеснява и му стърчи косата, когато бърза и му пушат чорапите, когато спи, яде, пътува…

Изобщо голяма радост пада от моя страна.

Микушата ми е най-пъстушевият! Да знаете само как хубаво диша – приятно е да го слуша човек, даже Орфей спира да дрънка на раздрънканата си лира, обира си крушите и разстроен се омита в Елада. А Микушата диша ли, диша…

В такива мигове го целувам, докато се задави.

А когато той ме целуне – литвам. Летя, летя и по някое време го изгубвам от погледа си. После се връщам да го търся. И той ме търси. Търсили сме се с часове, ако много съм се увлякла.

– Микуш – започвам да се обяснявам, докато ме сваля от някакъв покрив, – какво да направя като не мога да се спра. Да не мислиш, че ми е лесно! Тук едни деца ме преследват с жилки, линейка пристигна, пожарна извикаха, от полицията дойдоха…

...И така се обяснявам, докато ми се замъти главата, докато ми се уплете езика и краката, и червата, и изобщо цялата се замотам и после не мога да се отмотам.

Свестявам се в автобус-металик, пътуващ до луната.

– И на луната ли ще ме водиш?!

Микушата нищо не отговаря, но пак започва да диша, на мен пак ми става нещо и с весел писък се спускам да му разцелувам крачетата (човек в щастието си не подбира), това обаче го паникьосва и слизаме на неподходяща спирка. Държи се хладно. Вървя като „перушан“ и чак ми настръхва перушината, а той като някакъв голям мъж пали дълга цигара и без да ще ми подпалва роклята и части от краката. Тихомълком потушавам пожара, за да не го тревожа.

– Искаш ли да те нося? – предлагам, гузна-гузна.

Микушата се усмихна приветливо и аз с лек размах подскочих на първата жица, разгонвайки шашнатите врабчета, гарги, лястовички, гургулички и още две-три мърли, на които не помня имената. Започвам да пея „песен на песните“.

Микушата отдолу се радва. (Радва ли се или на мен така ми се струва от птичи поглед?) Продължавам да се превъзнасям, да се превъзбуждам и само дето не се разчекнах на жицата от тъпотия и щастие. Кой да ми каже, че всичко е суета и губене на време. Така се прибрахме до вкъщи: аз – по жицата, той – стъпвайки здраво на земята.

Приготвих набързо нещо като вечеря и продължих с песен в банята. Микушата остана на масата. Когато се върнах, той още дъвчеше.

– Чакай да ти помогна – настаних се удобно, разцелувах го, извадих му две залчета от устата и започнах да дъвча вместо него.

Микушата пак се усмихна – и аз вече му скочих на веждите…

Когато всичко утихна, той се отпусна и мързеливо, без да се обръща към масата, потърси с ръка цигарите. Като една мармозетка бях забила пръсти в косите му и продължавах да го чопля.

– Микуш – заразправях му нежно и малко тъжничко, – искам да съм ти въшка! Малка, ей толкавка – показвам една стотна от нокътя, което си е три-четвърти средно голяма въшка. – Ако искаш даже по-малка, за да не ти преча. И сутрин, като станеш, аз – хоп в косичката: бягам, щъкам, миткам по цял ден… И само като се изкашляш, излизам на челото да видя какво става.

Микушата се смееше: „Не може така ма, Микуш, ми нали ще се почеша…“

– Тогава искам да съм ти кучка – продължих настойчиво – и вечер да спя пред вратата ти. Ти се прибираш и аз, баф, насреща. Само ако си с мадама ме сритай, преди оная да се е разнежила и да започне да ме гали. Сутринта ще дойда, ще изпера чаршафите, ще изхвърля пепелника и ще отворя прозореца.

Микушата и на тоя вариант не се съгласи – не можел така, да ме срита…

В момента не се сещах за друга щуротия и се завих през глава. Бяхме запалили нощната лампа, от светлината чаршафът искреше и аз си представих, че съм в къщичка под снега. Микушата издълба дупка и се показа на входа.

„Да ти разкажа ли приказка?“ „Разказвай…“ „За бабата, за дренките?!“ „За бабата, за дренките.“ „Ти коя внучка искаш да си ми – Добрушка, Пастушка или Микушка…“

Неусетно съм заспала. Микушата се мяркаше в съня ми, кога сам, кога с мадама, накрая съвсем престана, пък и аз се събудих.

Имах лоши предчувствия, а лошите предчувствия не предвещават добри новини. Усещането е както когато си във влак – другият влак тръгва, а ти си мислиш, че и твоят тръгва, знаеш, че не е така, но ти се иска, ако може някак…

Той ме прегърна и ме попита какво ми е. Почувствах ръката му, като ръка на слепец, и ми стана кофти.