13 дек 2018

Социални контакти завързвам всякакви


- Къде ще празнувате Коледа? – попита десетината присъстващи на курса по немски вечната хипарка Уте, заклет доброволец и самоотвержен преподавател. Бях от последните, които трябваше да отговорят на въпроса.

- В България! – заковах аз, без излишни обяснения.

Из стаята се разнесе дълго и протяжно:

- Оххх.

10 тъжни глави се обърнаха като една към мен. 20 очи се впериха с неприкрита завист в моите. Не гадна, а такава една... откровена и първосигнална.

Стана ми неудобно. Никой от присъстващите, освен мен, нямаше да си бъде у дома за Рождество.

- Поне да имаше сняг за Нова година - въздъхна с надежда Вера. – Никога няма. Това празник ли е? А при нас как беше ... с човешки бой – говори сама на себе си тя.

Вера е на около 60 години. Идва от Република Коми, намираща се в северната част на Русия. В Германия е от 18 г.

- Тук е много хубаво за деца и пенсионери, за другите е скучно, няма какво да се прави - продължава да споделя мисли тя. - И дъщеря ми иска да ходи някъде другаде, ама аз къде да се местя?... Допреди три години не беше така. Всичко много се промени! – коментира Вера, нищо, че сме в час.

Моя милост пристигна в Германия точно преди въпросните три години, след които тази държава не е същата. Тогава, в европейската версия на страната на „неограничените" възможности, освен нашето тричленно семейство, се изсипаха още над милион човешки души и тела от цял свят. Интеграционните курсове се пукаха по шевовете, изпаднали в невъзможност да поемат целият този поток от желаещи да започнат на чисто. И тук съдбата ми поднесе поредният парадокс (бел.а. не случайно „Параграф 22" е любимата ми книга). Тъй като не съм бежанец, за мен място в интеграционните нямаше. За сметка на това, случайността ме доведе на този за бежанци, където ме приеха с отворени обятия.

Животът може да бъде и забавен, нали?

Бяхме доста народ, основно млади момчета от Афганистан и Косово. Изкарах няколко месеца, доскуча ми и теглих чертата. Но да стоиш вкъщи е още по-досадно, та три години по-късно реших да се пробвам отново. И ето ти изненада. Няма и следа от това, което беше. Явно бежанците са научили немски или просто не са издържали на тукашната действителност и са хванали първият полет за дома.

Местата им се оказаха заети от рускоговорящи, предимно от Украйна. И възрастовата граница рязко е скочила, средно с 40-ина години, че и нагоре. За цвят, в групата си имаме младо момиче от Бразилия и млад мъж от Того. Другото изключение съм аз, но понеже говоря руски по-добре отколкото немски, се чувствам прекрасно. И честно казано, настоящият състав ми допада повече. Не знам дали ще науча нещо, но поне се забавлявам. Те не млъкват. Бъбрят почти през целият урок – питат се кое, какво означаваше, водят диалози помежду си, задават въпроси (не винаги по темата), смеят се. Всичко провокира в тях любопитство и желание да разкажат как е при тях или какво е било. Споделят щедро.

- „Няма нищо по-хубаво от лошото време" – ме посрещна от вратата един ден Валентин и продължи – На Богомил Райнов, чел съм я.

Така, като го гледам е към 70-те. Придвижва се с проходилка. Идва от Украйна. Чудя се, за какво му е този курс, но както ми обясни Вера на изпроводяк:

- Идвам тук за социални контакти!

Та и аз така. Социални контакти завързвам! Остава ни само някоя дама да изиграем!