28 ноем 2018

Хер Дитер, банкетите и свръхамбициите


Хер Дитер е на 77 години и направи банкет. Не за да отбележи съществуването си, а за да почерпи банда изгладнели хлапета и техните родители за половинвековния си юбилей като каратист. И аз бях там, три часа слушах, пих, ядох и се забавлявах, та затова знам!

Банкетът беше класически, с лек, а може би и не съвсем лек, соц. уклон, нищо, че действието се развива в границите на бившата Западна Германия! Голямо помещение, с три дълги маси за участниците в партито, а пред тях друга за ястията. На тавана дискотопка и няколко прожектора. За съжаление, действието се разви през деня, поради което нямах щастието да видя как разпръскват блясък и красота. Липсваше и типичната ресторантска музика, но пък храната беше вкусна, лишена от „обичните“ вурстове. Последното най-вероятно го дължим на съдържателя на заведението, видимо комшу, т.е. родом от Турция.

Това ми е първото подобно мероприятие, откакто преди 3 години и половина се преместихме да живеем в Германия. Най-малко съм очаквала някога да бъда част от нещо подобно. Като човек без работа не ми се полагат банкети.

Който не работи, не трябва да яде, поне не от безплатна софра.

Но ето че се случи. Преди Коледа стават чудеса! И как не, след като дъщеря ми има вече втора бронзова купа от турнир по карате... Повярвайте ми, това е голяма работа. След броени дни й предстои да смени жълтия колан с оранжев. Как стигна дотук?

Благодарение на Хер Дитер!

Този човек заслужава текст, защото нито за миг не се отказа от детето, което е скарано със спорта по рождение! Не се измори, тренировка след тренировка да ѝ обяснява едни и същи неща, да ѝ показва как да изпълнява движенията и да я „моли“ да бъде рязка. „Не танцувай“ е най-честата му реплика, която винаги остава без последствия. Детето толкова може!

Но Хер Дитер не се кара. Той обяснява, той показва, при това със завидна за възрастта си енергия! И най-важното – не дели хлапетата на можещи и неможещи. Вниманието му е еднакво към всички. Затова тя обича каратето. Не пропуска тренировка и ходи с желание. И резултатите не закъсняха. Защото нима това не е най-важното във всичко, което правим – да се забавляваме и то да ни прави щастливи?

Липсата на свръхамбициозност по отношение на извънкласните занимания на децата е едно от нещата, които харесвам в Германия. Отношението към тези, които не могат, е такова, каквото е и към тези, на които им идва от вътре. Водещо е желанието и всеки стига дотам, докъдето му стигат силите, без това да го нарежда на по-ниско стъпало в очите на другите, нито пък в собствените му. Дали така се постигат велики спортни, а и не само, успехи, не знам. Склонна съм да мисля, че да!

Свръхамбициите изтощават и често водят до омраза към това, което се иска от нас да правим. Изключенията само потвърждават правилото!

Бях се нагледала във Варна на подскачащи, знаещи, можещи и нетърпящи възражение родители, прехвърлящи собствените си неосъществени стремежи върху плещите на нещастните си хлапета. Товар, който не всеки може да носи, особено в ранна възраст. Тук обаче, в Германия, срещам точно обратната тенденция, родители, щадящи децата си. За моя огромна изненада, за тях, не т. нар. „елитни училища“ са водещи в избора на бъдеще, а спокойствието и липсата на стрес. Малко по-малко започвам и аз да отправям взор в тази посока, макар да ми е трудно да снижа критериите. Все още...