13 юли 2013

Бронзовата лисица


„Бронзовата лисица” е сред любимите ми български филми. Създаден в преходен за държавата ни етап, той няма шанса да получи заслужено внимание. Вероятно заради това реших именно с него да стартираме нашата нова рубрика „8 милиметра”. Тя ще е посветена основно на старите, но недотам оценени родни ленти. Идеята ни е да си припомним позабравени заглавия, които имат своето място и роля в историята на Седмото изкуство.

Премиерата на „Бронзовата лисица” на режисьора Никола Рударов се е състояла на 11 февруари 1991 г., а е заснет в периода – 1989-1990 г. Посрещнат е изключително добре. Гледан е от 1 800 000 души - цифра, която определено респектира…

Сценарист на филма е Иван Голев, а оператор - Виктор Чичов. Музиката е композирана от Митко Щерев. Историята би могла да се случи и днес, и вероятно се случва. В центъра й са Лидия (Елена Бойчева) и Борис (Георги Стайков). Тя е артистична натура, млада, весела, непринудена, освободена. Смята че „животът не й е подарен”, поради което няма право на компромиси с него. Той е студент, запален по фитнеса, доброто момче на мама, която намира увлечението му по това момиче за безперспективно. От него се иска да се изучи и да стане нещо в този живот, нещо престижно. А тя тъкмо е напуснала ВИТИЗ, където е учила режисура, заради несъгласие с комисията, обсъждаща курсовия й филм. Не работи, има апартамент, който дава под наем. Без родители, които да й казват какво да прави, направо е като Пипи Дългото Чорапче на 20-йсет.

Борис е запленен от Лидия. Тя е различна от него - жива, интересна, интелигентна и като всеки човек на изкуството - изключително крехка и ранима - черти, скрити под привидна веселост и несериозност. Иска да е с нея, но не я разбира съвсем. Освен властния родител, се появява и друга пречка.

Филмът върви леко, динамично, просто добре разказана любовна история, без напъни, недомлъвки и метафори. Макар и издържан в естетиката на едни други години, той е актуален и гледаем. „Бронзовата лисица” е от лентите, които могат да те разплачат. В тях потъваш, съпреживяваш, изживяваш драмата на двама души, които няма как да бъдат заедно, средата не го позволява, защото са различни… Огромна заслуга за това потапяне в действието имат актьорите. Те са великолепни. В изпълненията им няма нито нота фалш - нещо, което рядко се наблюдава в бг заглавията от последните години.

А защо филмът е озаглавен „Бронзовата лисица” ще разберете, ако го гледате. Не искам всичко да издавам…

 

ЕЛЕНА БОЙЧЕВА, Лидия:

Снимането на филм е любов

 

- Нека започнем с Вашето включване в екипа. Как точно се случи?

- След дълъг кастинг. Тогава се казваха пробни снимки. Учех за някакъв изпит и пробвах сцени от филма с доста колеги мъже, не помня вече кои, и останахме аз и Жоро Стайков.

 

- Той беше секссимвол тогава.

- Не съм го възприемала като такъв. Той си ми беше колега от съседния клас, бяхме в един випуск. Беше твърде популярен, да :)

 

- На колко години бяхте?

- На 22, току-що завършила ВИТИЗ, сега НАТФИЗ.

 

- Почти като героинята си.

- Ами да. Тогава имаше сериозни проби за филмите. Имаше художествен съвет, който също одобряваше актьорите. Знам, че като шеф на такъв съвет, Иван Андонов много е „лобирал” за мен.

Филмът е сниман 1989 /1990, на границата на демокрацията. В интерес на истината не е имало никакви проблеми със заснемането, а и не съм го възприемала като нещо, в което да може да има зрънце за такива.

 

- Всъщност, според това, което съм чела, в онези години е имало по-малко цензура и забрани. Не знам дали е така...

- Да, не беше толкова ужасно онова време, макар и тогава да съм била твърде млада и яхнала вятъра.

 

- Какво си спомняте от снимките?

- Беше прекрасно. Снимането на филм е една любов. Всички се обичахме, работехме здраво и се забавлявахме. Никой не е имал конфликти, нямало е напрежение. Само на края на филма, при каскадата си причиних комоцио и луксация на вратните прешлени, но исках като колегата Жан Пол Белмондо да си направя сама каскадата. Е, направих я и полежах в „Пирогов”.

 

- Героинята Ви е бунтарка, която смята, че животът не й е подарен. Лесно ли влязохте в кожата й, доколко си приличате?

- Имам изострено чувство за справедливост и това може би ни сближава. Бих рискувала най-вече заради уважението към самата себе си и защитавайки своята истина. Може би бих постъпила като нея. Друг е въпросът, коя кауза човек приема особено лично, но винаги съм имала позиция, дори и тя да е грешна във времето. Не на всяка цена, но имам мнение и то си е мое, докато отсреща не ме убедят в друго. Сигурно сме близки или аз съм много добра актриса.

 

- И като сюжет Ви е близък, имам предвид, че и реално сте била студентка в НАТФИЗ.

- Да, млада и нахална.

 

- Разкажете ми нещо и около работата с режисьора, с актьорите...

- Никола Рударов, Бог да го прости, беше уникален човек с неизтощимо чувство за хумор. Работеше прекрасно с актьорите. Той също снимаше и беше много талантлив. Разбираше ни явно, отнасяше се с уважение, особено с актьорите. С Жоро се разбираме прекрасно и до днес. Тогава, с голяма част от екипа почти всяка вече бяхме заедно по купони.

 

- А как се прие филма?

- Повече от добре. Събра около 1 800 000 зрители, но тогава имаше твърде много киносалони и то във всеки град, дори и в малките.

 

- Мечта за всеки режисьор.

- За последните филми си е мечта.

 

- Българските филми имат фенове, но това явно не е достатъчно.

- Това е чудесно, но трябва да се правят много филми, за да остане поне един, а при три заглавия годишно как да стане и трите да са чудни? Няма как. Така или иначе в последните 23 години културата на тази нация е в ъгъла. Оттам уж се вижда най-добре, но пътят към центъра е най-дълъг :) Без култура, няма израстване.

 

- Това обаче го знаят само тези, които се занимават с култура.

- Мисля, че и интелигентните хора също. Но последните години у нас да си интелигентен и възпитан не са качества, които са уважавани.

 

- Това, което не разбирам, е защо хората на изкуството не се подкрепят взаимно.

- Подкрепяме се. Защо да не се? Така ли изглежда?

 

- В София може и да се подкрепяте, но не и извън столицата. Тази децентрализация се засили особено силно след 2010-та. Пример за нея е и Родопският театър.

- Това беше административно недоразумение. Някой светъл ум реши да преструктурира театрите.

 

- Недоразумение, което продължава и което се отразява пагубно.

- Вежди Рашидов ще остане в историята като министърът закрил театри. Трябва да има реформа, но не с убиване на „болния”.

 

- Да се върна на филма. Как Ви промени и каква беше съдбата Ви след него?

- Чувствах се добре. Но после дойде 10 ноември и хлябът и киселото мляко изядоха културата. Спряха да се снимат филми. Никой не стъпваше в театъра. Беше безпътица. Съдбата ми е на актриса и продължавам упорито да съм такава и с това да си вадя хляба. Играла съм в театри, снимала съм, сега се занимавам предимно с дублаж.

 

- Иска ми се в днешни дни да има повече подобни филми, разказани без напъни и символни натрупвания, просто една човешка любовна история.

- Проблемът на доста български режисьори е, че с един филм искаме да покажем всичко, което знаем за живота, а няма как :) Един от филмите, в които съм снимала е с добре разказана история – „Лов на дребни хищници” на режисьора Цветодар Марков.

 

- За колко време заснехте „Бронзовата лисица”?

- Три месеца с прекъсване за една зима, по ред причини, които не помня вече. Филмът има своите качества, но не уцели времето. Мисля, че и сега звучи сравнително актуално. Искам да спомена и чудесния оператор Виктор Чичов, уникален човек, див и красив и на толкова години :) Екипът беше страхотен, някои не съм ги виждала с години.

 

- Как мислите, какво се е променило в начина на снимане?

- Нищо по-различно. Само при сериалите се снима бързо, няма време. Иначе... тогава бяхме доста по-безгрижни, но това не е заради филмите. Спомням си как операторът висеше на 14-ия етаж на Военна болница, за да мине през кадъра едно перде и да стане по-човешки и кинаджийски. И комоциото ми напомня често за филма :)

Обичам всеки миг от живот си, а „Бронзовата лисица” е един от тях. Всеки миг си е мой и съм си го изживяла :)

 

- Все пак „животът не Ви е подарен”. :)

- Мой си е, и ще си го живея както искам. Май и това беше реплика от филма? А секс сцената мисля, че е една от реалните такива сцени в бг киното.

 

- Наистина е красива. И как беше? :)

- Отдадена на изкуството. Искахме да сме максимално реалистични. Дано сме постигнали това, което сме искали.