25 юли 2013

Златната рибка на българската анимация


Име: Ирина Арменкова

Възраст: 26

Зодия: Везни

Образование: Бакалавър – Анимационна режисура

Професия: Художник-аниматор

Местожителство: София

Интереси: колоездене, опазване на околната среда и биоразнообразието

Любими филми: „Великият Гетсби” (2013), „Странният случай с Бенджамин Бътън”, „Братът на мечката”

Любима музика: филмова, алтернативен рок

Любими книги: „100 години самота”, „Полет над кукувиче гнездо”, „Хари Потър”

Ирина Арменкова е родена и израснала в София. За себе си разказва, че рисува откакто се помни и също толкова отдавна иска да стане аниматор. Споделя, че нито за момент не се е съмнявала, че някой ден това ще се превърне в нейна професия. Огромно влияние върху творческите й виждания оказват филмите на Дисни, които винаги са украсявали живота й. В Университета се сблъсква с друг тип анимация, по-сериозен и засягащ по-дълбоки проблеми. Също така в НБУ има късмета да попадне на страхотни преподаватели като Антоний Траянов, Анри Кулев и Цветомира Николова, които й помагат да се изгради като артист. След завършване на образованието си, заедно с приятеля си основават студио за интерфейс дизайн и анимация – „Тардигрейд студио”. Паралелно с това в момента работи като 3D аниматор в Мастхед Студиос.

Анимационната й късометражка „Златната рибка”, авторски прочит върху „Приказка за стълбата” на Христо Смирненски, ме провокира да я потърся за интервю. Изключително зрял и задълбочен филм, разказващ за Ведбал, който страда от сивотата около себе си. Жестокият мрачен град, в който живее, е лишен от слънце и цвят. А той може да бъде друг, красив и вълшебен. Показва му го Златната рибка. Но тази не изпълнява желания, поне не даром. В замяна на пъстротата, еквивалент на по-добрия свят, тя иска сърцето на Ведбал, единственото цветно петънце в цялата потънала в чернилка картина наоколо.

Последната новина е, че филмът е селектиран в Балканската състезателна програма на Международния анимационен фестивал „Анибар”, който ще се проведе между 9 и 14 август в Пег, Косово.

Но вместо да преразказвам тази 6-минутна анимация, гледайте я, струва си - http://vimeo.com/channels/bulgariananimatedfilms/58820979

 

ИРИНА АРМЕНКОВА, аниматор:

Трябва да се дават пари за кино, но само когато няма деца, оставени без лечение

 

- Защо решихте да филмирате точно този текст?

- Идеята за филма се роди от курсова работа в Университета, целта на която беше да се изгради история по зададен приказен сюжет. Приказката беше „Рибарят и златната рибка”, а задачата - да я разкажем от различен ъгъл. Тъй като винаги съм чувствала творчеството на Христо Смирненски изключително близко до себе си реших да използвам „Приказка за стълбата” като отправна точка на историята. В този период бях много повлияна и от Франц Кафка, което се отрази и върху изграждането на образите в „Златната рибка”.

 

- Колко време Ви отне реализацията. Колко души работиха по него?

- Бяха ми нужни 4 години, за да завърша филма, но това никога нямаше да стане без невероятната помощ на мои колеги от Университета, които въпреки натовареното си ежедневие и своите собствени проекти, намериха време и за моя. Това са Росица Вангелова, Деница Христова, Петко Модев, Анита Тончева, Гергина Василева и Ива Груева. Безкрайно много благодаря на всеки от тях!

Музиката на „Златната рибка” е написана от талантливия млад композитор – Георги Стрезов, който успя изцяло да се потопи в атмосферата на филма и да създаде музика, която напълно да отразява емоционалния му заряд.

Звукът е дело на Марияна Вълканова и Валерия Попова - невероятни хора и професионалисти, които вдъхнаха живот на героите и на света, в който те живеят. Тук е и моментът специално да благодаря на Омега Филмс, които осигуриха звукозаписното студио, в което беше записан и смесен звука.

 

- Кое според Вас е най-важно в един филм? Трябва ли да е социално ангажиран, да отразява проблемите на времето или…

- За мен изкуството има една основна цел и тя е да прави хората по-добри. Това се отнася и за киното. Без значение дали е филм за деца или многопластова история засягаща социални теми и проблеми, изкуството трябва да те кара да се замислиш, да те разчувства.

 

- Вече не се правят анимации за широка употреба. Показването им се ограничава до фестивалите. Какви са причините, според Вас?

- За съжаление, проблемът с правенето на анимационни филми у нас е същият като този на българското кино, като цяло. Няма пазар, няма и публика. А това са двата задвижващи механизма, за да може едно кино да съществува. Според мен това е и причината нашите аниматори да се ограничават само в правенето на фестивални проекти. Ако се създават филми за широката публика, единственият шанс те да бъдат гледани от достатъчно хора, е някоя телевизия да ги купи. За съжаление, обаче, телевизиите в България не проявяват интерес към анимацията без значение дали е насочена към децата или към възрастните.

 

- Филмът Ви е бил в официалната селекция на „Златния кукер”, бе част от „В двореца”, включен е и в конкурсната програма на Световния форум на анимацията във Варна. Това е голямо признание за труда Ви. Как се чувствате от това и какви са амбициите Ви?

- Това ме радва, разбира се. Всеки човек е щастлив, когато види, че трудът му се оценява. Но най-важното за мен е „Златната рибка” да успее да достигне до сърцата на хората. Мисля че в този смисъл мога спокойно да кажа, че филмът е успешен.

 

- Имате два малки филма, направени с деца от 99-то Основно болнично училище. Разкажете ми и за тях.

- Филмите са резултат от две детски работилници организирани от 99-то Основно болнично училище „Проф. Василка Томова”. Но преди да разкажа за тях ще поясня какво точно е болнично училище. От самото му име става ясно, че то обучава деца с различни заболявания, на които се налага да прекарат дълго време в здравно заведение. Това ги лишава от възможността да ходят на училище. Затова то идва при тях. За момента екипът на 99-то Болнично училище обхваща 10 болници и медицински центрове на територията на град София. Детските работилници, за които става дума, бяха проведени в две от тях – Специализирана болница за активно лечение на деца с онкохематологични заболявания и Специализирана болница за долекуване, продължително лечение и рехабилитация на деца с церебрална парализа „Света София”. Всяка работилница се проведе в пет срещи, които бяха посветени на различен етап от създаването на анимационния филм. По този начин малчуганите създадоха свой собствен сценарий, сториборд, типажи и декори, които накрая анимираха. Целта на работилниците беше децата да отвлекат мислите си от болестта, потапяйки се в света на изкуството.

 

- Как се случва продуцирането на анимационен филм у нас? Има ли държавна подкрепа и достатъчна ли е тя?

- Изобщо да се занимаваш с кино в България е трудно. И причината за това отново се корени в липсата на пазар и на публика, от където идва и генералният проблем с недостига на субсидии в тази посока. Според мен, най-доброто решение е да се търси частно или чуждо финансиране. Този модел работи в целия свят, а според мен може да заработи и при нас. Има и друг начин - да кандидатстваш за държавна субсидия и в това отношение може да се каже, че българското кино получава финансова подкрепа. Имам доста крайно мнение по отношение на този вид парична помощ. Да, трябва да се дават средства за кино, но само и единствено тогава, когато няма деца оставени без лекарства и без лечение. В сайта на Националния филмов център е посочена сумата от 12 700 000 лева за подпомагане на филмовата индустрия за 2013 г. В контраст на това, вече трета година държавата отказва финансиране на животоспасяващо лекарство за онкоболни деца, чиято стойност е 60 000 лв. Така че на фона на останалите належащи проблеми в страната, парите, които се отпускат за кино са предостатъчни. Наистина не всички проекти могат да бъдат финансирани и така трябва да бъде. Добрите идеи се продават, а лошите отпадат. И това е нормално. Това прави хората по-креативни и изобретателни, което дърпа изкуството напред.

 

- Каква е връзката между игралните филми, анимацията и ролята на спец. ефектите? Остана ли чисто кино?

- Игралните филми и анимацията са много различни. Целта на първите е да показват реални истории, близки до истинския живот, целта на вторите е точно обратното - да покажат неща, които не могат да се видят в реалния свят. Наистина може би пряката връзката между тях са специалните ефекти, които вървят ръка за ръка с киното още от създаването му. Според мен те са способ за подобряване на разказа и не бива да бъдат отричани. Има прекрасни филми, разчитащи до огромна степен на помощта на ефектите и други, които не се нуждаят от тях. В този смисъл винаги ще има чисто кино, не всяка история има нужда от допълнителни ефекти.