19 окт 2013

арт: Дом и миграция през погледа на седем млади художнички


„Къде е домът?”, пита с кураторския си проект художничката Паола Минеков. Въпросът й е зададен към шест нейни колежки. Като представителки на различни точки на света - Европа, Близкия Изток, Америка и Африка, те споделят опита, който имат в установяването и изграждането на елементите на това, което се възприема като „дом”, където и да се намираме. Те са млади и креативни. Работят в различни сфери на изящните изкуства – от живопис до художествената фотография, инсталация и видео. Изложбата им, „Home: Contemporary Female Masters”, беше открита на 11 октомври в Български културен институт – Лондон.

Паола Минеков е родена в София, в семейство на художници, което прави естествен избора й да се насочи към кариера в сферата на изкуството. Завършва художествената гимназия „Акад. Илия Петров”.

От малка желае да пътува и да опознае света. На 18 г. заминава сама за Израел. Прекарва там 4 г., на които гледа като на формиращи за характера си. Там, освен че учи изкуство, започва да се развива и в сферата на мултимедийния интерактивен дизайн и новите технологии. Но основно се научава да се оправя в трудни и понякога неочаквани ситуации, да реагира бързо. „Това е конфликтна, но интересна държава. Живях там по време на втората интифада - в период, в който имаше терористични атентати всеки ден. Това е нещо, което ти дава изцяло нов поглед върху нещата, които са важни в живота, а времето тече много по-бързо, от колкото в Европа”, сподели за „Формално”, художничката.

От Израел се премества в Холандия, където завършва академията „Вилем де Конинг”. В Ротердам среща и съпруга си Михаел. В някакъв момент те решават, че искат да живеят на неутрална територия, като опциите са - Сан Франциско и Лондон, в който Паола се влюбва. И така попадат в английската столица. За нея този град е център на изкуствата, в който намира благотворна среда за развитие, много нови приятели и прекрасна колегиална атмосфера.

През последните 2 г. тя реализира няколко мащабни публични артпроекта. В момента работи върху голяма мозайка и 3 стенописа в Института на Образованието към Лондонския университет. „Като цяло в определен момент осъзнах, че това, което ме прави най-щастлива и уравновесена, е да рисувам картини, затова е и основното ми занимание”, продължава разказа си Паола Минеков.

 

ПАОЛА МИНЕКОВ, артист:

Чувствам се добре в кожата си независимо къде съм

 

- В изложбата, на която сте куратор, поставяте въпроса „Къде е домът?”.

- Идеята за тази изложба се роди точно преди година, след първата ми изява в Института, заедно с баща ми Иван Минеков. Както знаете, български културни институти бяха открити в повечето ни посолства с идеята активно да промотират нашите автори по света. Поне в Лондон той развива сериозна дейност и бързо се прочу сред общността ни тук. Естествено, поставянето му на международната карта изисква време и усилия. Моята идея беше, че ще предизвикаме повече интерес и по-бързо, с изложба на универсална тема, свързана с Лондон и с международно участие. Рядкост е да срещнеш човек, който всъщност е роден тук, всеки идва от някъде другаде. Така че темата „Дом и миграция”, погледната от женската гледна точка, беше естествен избор. Това е тема, която дълбоко вълнува съвременната жена и много художнички творят в тази насока в момента. Представих концепцията и г-жа Дионисиева, директор на института, ме подкрепи.

 

- Докъде стигнахте с отговорите?

- Мисля, че отговорът на въпроса „къде е домът” не е еднозначен и до голяма степен трябва да остане отворен. Това е и основна част от концепцията на изложбата - да събера художнички от различни държави и с различен етнически произход, които работят в различни сфери на изкуството - от по традиционни картини, до абстрактно и концептуално изкуство, видео и фотография и да покажа техните гледни точки, като паралел на културното богатство, което създаваме всеки ден мигрирайки.

 

- Напишете ми по няколко думи за останалите участници в проекта.

- Дамите, които поканих за изложбата, са Каролайн Ъндърууд, Минна Джордж, Тина Мамозър, Тамар Лев Он, Даяна Али и Малика Скали. Това, което ни свързва, е че всички в определен период сме живели във Великобритания, както и в други държави.

ДАЯНА е от Великобритания, но е с бангладешки произход. За мен беше интересно да включа художничка, която е повлияна не само от това откъде идва семейството й, но и от държавата, в която е родена. Тя също работи като куратор и организира международни изложби (това лято в Румъния, например). Основни теми в творчеството й са глобалните комуникации, колаборацията и кореспонденцията.

КАРОЛАЙН също е от Великобритания. Като дете е живяла в Саудитска Арабия. Направи много интересна творба специално за изложбата. Серия от 15 картини с размер на паспортни страници, които всъщност са базирани на първия й паспорт и символизират детски спомени, движение, полет. Много от другите и творби са далеч по-близо до настоящия й дом, инспирирани от природата в южен Лондон. Творба на Каролайн е включена в националната колекция на Великобритания.

ТИНА е от Чикаго. Картините й са абстрактни и с много атмосфера. Тя рисува морето, съпоставяйки морския пейзаж от двете страни на океана. Каза ми, че за нея домът е целият свят, най-вече когато е изправена пред величието на природата и се чувства малка, но жива и истинска. Тина редовно участва в престижни изложби в Англия.

ТАМАР е от Израел. Запознах се с нея, докато живееше в Лондон. Миграцията е основна тема в изкуството й. В изложбата включих филма й „Домове” (създаден със съдействието на фондация „Рабинович” и Министерството на културата на Израел). В него тя създава макет на къщата, в която е израснала в Израел и го носи със себе си на пътешествие из Лондон и в новия си дом в Брикстън. Показва и автопортрет с домове - бродерия на платно, с която е участвала и в биеналето във Венеция.

МАЛИКА е автор на интересен концептуален фотопроект - Латитюд 34, който реализира със съдействието на Артс Консула на Англия. Родена е в Мароко. Майка й е с австрийски произход. Учила е във Франция, живяла е и в Лондон. Географската ширина 34 я отведе от Мароко до Лос Анджелис, нейният нов дом, през Япония и Китай. Тя е автор на снимката, която за мен символизира настроението на изложбата.

МИННА е прекрасна българска художничка. Родена е в Етиопия, отраснала в България и също като мен е учила в Художествената гимназия в София преди да завърши образованието си в Лондон. Участвала е в множество изложби в Англия и по света, и дори е излагала картини в Националната галерия на Кувейт в самостоятелна експозиция.

МОИТЕ собствени картини на тази тема са свързани с трансформацията. Използвах комбинация от маслени бои и панделки (като типично женски аксесоар) в бяло, зелено и червено, за да изразя идеята за сила и емоционалното израстване, и развитие.

 

- Какво е за Вас домът? Къде е той?

- За мен лично, домът никога не е бил място, държава или къща. Може би за това винаги ми е било толкова лесно да емигрирам и се чувствам добре в кожата си независимо къде съм. Той е нещо, което нося в себе си, може би е начин на мислене. Естествено, семейството и човешките взаимоотношения от друга страна, са много важни и това според мен е основното, което жертваш, когато решиш да емигрираш.

 

- Казвате, че „Нашето женско поколение може да няма всички отговори на въпроса как влияе миграцията на жените, но сме готови да го повдигнем“. Пътували сте много, живели сте на различни места. Как е повлияла емиграцията на самата Вас?

- Мисля си, че ме е направила по-добър човек, със сигурност по-оправен и определено по-вдъхновен. Откровено казано, не мога да си представя жената, която щях да бъда, ако бях останала в България. Тя със сигурност нямаше да има опита и познанията, които имам сега. За мен да живееш в друга държава, да опознаеш хората, тяхната култура и език, е несравнимо богатство. Това не се учи от книгите или в университета. От друга страна човек се отказва от много неща. Познавам доста хора, на които това е повлияло негативно. Особено бих казала, на децата на родители, които се местят от държава в държава. Всеки медал си има 2 страни.

 

- Кои са трудностите пред жените, които напускат родината си?

- Може да звучи изненадващо, но според мен жените са по-адаптивни от мъжете и в емоционално отношение им е по-лесно да се интегрират в чужда държава. Мисля си, че е защото ние по-бързо създаваме нови взаимоотношения и по-дълбоки, дълготрайни приятелства.

Последната година и работата по тази изложба ме навеждат на мисълта, че хилядолетният ни опит в създаването на дом и семейство, всъщност е предимство. Като цяло, за редица жени това е положителен процес на осъзнаване на собствената им сила и възможности.

Основна трудност, поне за мен е, че все още живеем в предимно мъжки свят, който е по-агресивен, и в който жените все още трябва да се борят повече, за да се докажат и да бъдат чути (въпреки че, обикновено сме прави). Другото е, че за съжаление има сегмент от обществото, който все още си позволява да се отнася към жените като към сексуални обекти... Но нещата се променят.

 

- Изобщо какво е да си емигрант, при това човек на изкуството?

- Какво е да си емигрант? Зависи къде, кой си и как гледаш на нещата. За мен е голямо приключение, но това е комбинация от позитивно мислене, много работа, ясни цели и доза късмет. Това, че съм човек на изкуството, определено помага. Визуалният език на картините ми е универсален и отваря много врати.

 

- Каква е ролята на съвременната жена в глобализирания свят?

- Все по-голяма и важна. И съответно по-трудна. От съвременната жена се очаква да е образована, да има не само добра работа, но и успешна кариера, като същевременно да е добра съпруга, майка и домакиня, и да изглежда добре. Да бъде всичко за всеки. Връщане назад няма.

Мисля, че моето поколение жени имаме за отговорност да намерим баланса между кариерата и личния живот. На това се гради цялото ни общество, както и, колкото и странно да звучи, ролята на мъжете в него.

Да не говорим, че жените могат да дадат много в бизнеса, политиката и културата, а това все още не се оползотворява напълно.

 

- Какво е отношението на работодателите към жените от другите страни? Знам, че в Испания те продължават да получават по-ниски заплати от тези на мъжете?

- Така е навсякъде и стъкленият таван определено все още съществува. Но както казах преди, нещата се променят. Поколението мъже, които си мислят, че жените заслужават или пък могат по-малко от тях (буквално), отмира. Това не означава, че ние не трябва да продължаваме да се борим за правата си. Все още има закони, правила и манталитет, които трябва да бъдат променени.

 

- Къде се почувствахте най-комфортно?

- Край морето. В това отношение съм 100% с Тина Мамозър. С удоволствие бих живяла пак в крайморски град.

 

- Кои са трите неща, които биха Ви накарали да се чувствате у дома си? Има ли нещо, което винаги носите със себе си, освен паспорт?

- Нямам особено отношение към материалното, но затова пък, като художник ценя изкуството. С мъжа ми имаме малка артколекция, която се разраства и която не бих изоставила. За мен най-важното е да съм във връзка с близките и приятелите си, за това винаги нося в себе си интернет телефон. Когато си онлайн, никога не си сам.