19 окт 2013

книги: Реквием за една луна


Не обичам да чета в леглото преди сън. Струва ми се някак непочтително. Едва ли има автор, който би се зарадвал, че използват творението му като приспивателно. Но преди няколко дни открих книгата, в която историите ме накараха да се почувствам толкова уютно, че да поискам да се скрия под чаршафите и да чета с фенерче, както правех като малка. Няма да Ви мъча повече, става въпрос за „И всичко стана луна” на Георги Господинов.

По думите на самия автор, деветнадесетте разказа включени в сборника са обединени от обща атмосфера и е добре да се четат в реда, по който са подредени в книгата, за да се придобие по-пълна картина. Позволете ми обаче да не се съглася с писателя и да пренебрегна съвета му, макар че съм човек, който обича нещата да следват твърда сюжетна логика и всичко да си има начало и край.

Някъде в свое интервю Георги Господинов казва, че да броиш годините в живота е разсипничество, докато аз мисля, че е излишно да водиш статистика за каквото и да е. Животът ни предлага далеч по-вълнуващи неща от скучните цифри, които ни затварят в рамки, вечно ни карат да се съизмерваме и да се чувстваме нещастни, когато сметките ни не излизат. Може би по тази причина започнах с разказа „Азбука на жените”. Избрах го интуитивно, защото съм усетила, че това е текстът, в който не се появява нито една цифра, дори под формата на час, минута, секунда или година. В него властват буквите, които препращат към всяка от жените в живота на главния герой. До края така и не им хващаме бройката, но това изобщо не ни безпокои. После се редуват истории и персонажи, които само нежното перо и меланхолично-приказният вътрешен свят на Георги Господинов могат да родят. Мистериозната Розалия Осиповна, излязла като от разказ на Чехов, която чака да бъде съчинена, за да може авторът да изпие с нея всичкия чай на света. Магическата Карла от Лисабон, чиито океанско зелени очи оставят следи в душата на героя дори и след 20 години. Сватбарите в „Ритуалът”, които самоотвержено тропат хора и ръченици по всички правила, само дето младоженците ги няма. Те живеят в Канада и там ще се женят, но бащата на момчето се е запънал и иска голяма сватба като едно време. И след като неусетно сме преминали през всичките 19 - финалът задължително трябва да бъде с коледната балада „О,Хенри”, която накара дори празничен скептик като мен да заживее с „предчувствие за чудо”.

Въпреки неизговорената тъга, която лъха от целия сборник, изпитах някаква особена радост и удовлетвореност от задочните срещи с героите на Георги Господинов. Чувството, че някъде там има и някой друг, който също е толкова уязвим и раним, ти дава вяра и оптимизъм... и дори забелязваш, че докато си чел, луната всъщност си е отишла и всичко отново е слънце.