25 ян 2014

царството земно: Споделена самота отвъд апокалипсиса


Не мога да кажа, че съм фен на драматургията на Тенеси Уилямс. Повечето му текстове са твърде мелодраматични за моя вкус. Уж им се наслаждавам докато ги гледам, но после започва да ме мъчи главоболие, подобно на махмурлука след прекаляване с шампанско. Може би по тази причина дълго отлагах посещението си на спектакъла „Царството земно“, реализиран в Народен театър „Иван Вазов“. Но имената в екипа, многобройните снимки и трейлърът към постановката, постепенно сломиха вътрешната ми съпротива.

„Царството земно“ не е сред най-известните пиеси на Уилямс. Дори на премиерата й в края на 60-те години, нюйоркските критици са я заклеймили като клиширана и са обвинили драматурга в автоплагиатство. Въпреки слабостите, тя се отличава с чувствена енергия, живи диалози и солидна доза хумор. Сюжетната линия е издържана в най-добрите традиции на Тенеси Уилямс и няма да изненада запознатите с творчеството му.

Действието се развива в имение, разположено в делтата на Мисисипи, което е на прага на природно бедствие. На този фон се разиграва битката за наследство между двама полубратя. Лот е невротичен, импотентен младеж, който е болен от туберкулоза и е с единия крак в гроба. Обсебен от спомени за мъртвата си майка, единствената жена, която някога е обичал, той иска да отнеме фермата от омразния си роднина. От другата страна е Пилето - самотен аутсайдер, пренебрегван в детството си и принуден да живее като прислуга в собствения си дом. Груб, недодялан, но със силно мъжко излъчване, той е пълна противоположност на изнежения си брат. Пионка в тази обречена партия между двамата се оказва Мъртъл. Бивша шоугърла, с перхидролени коси и писклив гласец, наподобяваща поувехнала кукла Барби. Тя е омъжена за Лот. Двамата се запознават и се венчават веднага в студиото на телевизионно предаване. Задачата й е да отмъкне документа, според който Пилето се явява наследник на имота след смъртта на съпруга й, но съвсем предвидимо събитията стигат до любовен триъгълник.

Версията, която ни предлага режисьорът Елена Панайотова е лишена изцяло от географска и национална обвързаност. Затова в значителна степен допринася сценографията на Анна Кирилова. Цялото действие се случва върху прозрачен под, разделен на квадрати, които представляват гостна, кухня, спалня и т.н. Решението силно напомня на филма на Ларс фон Триер, „Догвил“. Но докато в неговата продукция все пак имаше някакъв декор, тук почти всичко е оставено на въображението на зрителя. В тази игра на асоциации се включват и актьорите, които освен репликите, произнасят и авторовите ремарки. Тук трябва да отдадем дължимото и на тяхната игра, която безспорно е най-силният коз на спектакъла.

Нона Йотова (Мъртъл) изключително ловко улавя заразителната жизненост и трогателност на своята героиня и успява с майсторство да пресъздаде странната смесица между детска уязвимост и сексуална самоувереност. За мен е истинска мистерия отсъствието на това блестящо актьорско изпълнение в номинациите за „Икар“. Иван Юруков (Пилето) демонстрира заплашителен мъжки чар, напомнящ на леко провинциален Стенли Ковалски. Героят му е малко преекспониран, почти като в комиксова интерпретация на „Трамвай „Желание““, но без това да звучи несериозно и лековато. Той е от актьорите, които не спират да ме изненадват и силно се надявам, че цветовете в палитрата му няма да се сведат до черно и бяло, както на някои негови колеги. С белите си дрехи, бледото лице и грима, Дарин Ангелов (Лот) е почти неузнаваем. Превъплъщението му в налудничавия младеж, който се приготвя за срещата си със смъртта е толкова убедително, че на моменти те побиват тръпки - като в най-добрите филми на Хичкок.

„Царството земно“ е спектакъл, в който самотни персонажи се блъскат като заблудени птици в търсене на пътя си един към друг. Предпазливо стъпващи по огледалния под, в който сякаш оглеждат душите си и се стряскат при всеки шум, да не би парче стъкло да влезе в окото им и да ги сполети проклятието на „Снежната кралица“.

Дали става дума за любов, за похот, или просто за инстинкт за самосъхранение, не става ясно. Но за кой ли път достигаме до болезнената истина, че единствено с човек до себе си можем да преминем дори отвъд апокалипсиса.