3 май 2014

Нено Белчев: Да уловиш духа на времето не е същото като да следваш тенденциите!


Нено Белчев е артист със завидна биография. Работи в областта на видео-арта, инсталацията, скулптурата, пърформанса и новите медии, както и като независим куратор. Последните години се занимава и с видеоарт феста „Видеохолика“, на който е съорганизатор.

Роден е през 1971 г. във Варна, където и до днес живее и работи. Завършил е стенопис в Националната художествена академия в София. Печелил е стипендии за творчески престой в Русия, Китай, Япония и Португалия, както и награди от международни видео и филм фестивали в Русия, Холандия и Австрия. Не познавам друг толкова деен артист. Ежегодно участва във форуми, разпръснати из всички точки на планетата. Човек с широк мироглед и интереси, не само в областта на изкуството. Затова се обърнах към него с молба да коментира кандидатурата на Варна за културна столица на Европа.

- Варна беше от първите, ако не и първата, която заговори за проекта културна столица. Какво не й достига, за да се превърне действително в такава?

- Много неща, но най-вече неадекватното управление в областта на културата (и не само) през последните 20-на година нанесоха непоправими травми, които се задълбочават. Пред Варна, въобще като град в културно отношение, стоят редица проблеми, които бидейки нерешени навреме, се задълбочават и пораждат нови. Какво имам предвид: разрушаването на културната общност в града, липсата на връзка между поколенията, липсата на няколко поколения в културния живот, изтичането на интелектуален потенциал, липсата на адекватна за съвременната ситуация културна политика. Със сигурност пропускам още много проблеми, но като цяло може да се каже, че повечето са породени от последния – липсата на адекватна културна политика или въобще липсата на такава. Причина за това е или нежеланието на определен кръг от хора да провеждат културна политика, или тяхната неспособност да се справят с тази задача, поради некадърност, безхаберие или и двете, както и нежеланието да отстъпят ръководните позиции на по-млади, по-адекватни и по-способни хора. За съжаление, Варна само преповтаря на регионално ниво случващото се в страната на национално. Тоест това е един задълбочаващ се процес, който протича в цялата страна.

И друг път съм казвал: Проблемите не могат да се решат докато не признаем, че те съществуват – това е първата крачка. Чак после трябва да признаем правото на Айнщайн да каже, че проблемите не се решават с това мислене, от което са породени, а българският народ доста преди него, с присъщата си чепатост, го е казал доста по-грубо.

 

- От обявяването на намеренията Варна да премери сили за титлата минаха близо 10 години.

- Да, Варна започна тоест не започна, а обяви своите намерения, мисля, през 2006 г. И оттогава до падането от власт на предния кмет нищо реално не бе направено, именно поради нахвърляните по-горе причини, но пък бяха изхарчени доста общински (разбирай народни) пари за командировки. Екипът, които беше сформиран през 2013-а, всъщност извърши подвиг, като успя да класира Варна за следващия кръг. Те свършиха за изключително кратки срокове работа, която трябваше отдавна да бъде направена. Но този екип беше сформиран по неясни за обществото критерии и се разраства пак без ясна обосновка. Наскоро разговарях с негови членове по този въпрос и те казаха, че се назначават лично от кмета, тоест това е негово еднолично решение.

 

- Събитията в града рядко надхвърлят регионалния си характер. Всяко от тях, независимо от качествата му, минава под марката „културна столица”. Това достатъчно ли е, за да стане градът действително такъв? Куп фестивали и изложби…

- Разбира се, че не е достатъчно, но пък и това, че събитията са регионални не е лошо, все пак те се организират за местната публика, въпросът е дали са качествени?! И тук се сблъскваме с проблема за ясни критерии: мисля, че в общината (като основна финансираща културата институция в региона) все още нямат ясни критерии, въпреки че в последната година направиха сериозна крачка в тази посока, докато шеф на културата беше Десислава Георгиева. Предстои да видим каква политика ще развива новият шеф на дирекцията, Антония Йовчева. Според мен ѝ предстоят трудни дни, тъй като наблюдавам в определен кръг от хора желание за връщане към старото статукво на непрозрачни конкурси и неясни критерии за оценка, които ще я подложат на натиск нещата да се върнат в обичайното им русло, тоест от общинското финансиране и подпомагане на независими културни проекти да се облагодетелстват само някои хора и то по неясни критерии.

Но има и един друг фактор, който обикновено го пропускаме: това са гражданите на „морската столица“. Те би трябвало да диктуват културния живот, а те са крайно дистанцирани от него. Посещаемостта пада от година на година, а липсата на интерес се повишава. Знам, лесно е да се каже. Културните оператори трябва да работят за създаването на публика и привличането ѝ, но реално едва последната година се заговори сериозно за това (говоря за Варна и то от моите наблюдения и изключвам г-н Любомир Кутин, който е самотен радетел на сериозните изследвания в културните нагласи на варненската публика). Двадесет и повече години нещата бяха оставени на самотек. Публиката трябва да се възпитава от ранна детска възраст: По света (и на изток, и на запад) всеки уважаващ себе си голям музей или галерия (бил/а той/тя обществен/а или не) има програма за работа с деца. Във Варна единствено Археологическият музей има такава програма и тя работи доста добре.

 

- Непрекъснато пътувате по света, участвал сте в проекти, свързани с проекта „културна столица”. Разкажете ми за цялостния облик на тези места.

- Ами-и-и, да, пътувам (къде пътувам, къде само участвам). Миналата година имах близо 40 участия. Последно, преди около месец, имах участие с видео в Националния музей за съвременно изкуство на Испания: „РЕЙНА СОФИЯ“ (Мадрид), преди това с други две видеа в Градския център за изкуство на Хонг Конг, на Видео биеналето в Мелбърн (Австралия), Музея за съвременно изкуство Милениум в Шефилд (Шотлания?) и други. През октомври ще курирам в Литва видео изложба посветена на Българския видео арт. След това заминавам за САЩ, по повод спечелената от мен CEC Artslink Award (http://cecartslink.org/grants/participants/residencies_awardees_2014.html). Междувременно ми предстоят още 7-8 участия по света. По този повод искам да кажа нещо, относно разбирането за изкуство в България: Да уловиш духа на времето не е същото като да следваш тенденциите! Пътувам и участвам като художник (не като турист), защото от една страна не се съобразявам с местния идеал за това що е изкуство, а от друга и с местния „елит“ в изкуството. Винаги съм търсил свое „лице“ на това, което правя, а не доизносвам чуждо втора употреба, което е било на мода преди 25-35 години. В България има една тенденция (от много време насам), освен коли и дрехи, да „доизносваме“ и изкуството на други народи. Напоследък обаче забелязвам много млади художници, които не са следовници на тази практика и това е много обнадеждаващо.

Относно Европейската столица: Ох, това е събитие, което както и други като него има своите добри и своите не дотам добри страни и качества. Мисля да започна с добрите: за годината, докато трае събитието, в града се стичат много творчески настроени хора от цяла Европа. Всъщност те започват да прииждат още преди самото събитие да започне. Това би било от голяма полза за града, защото в момента във Варна липсата на такива хора (особено в младото поколение), остро се усеща. Варна има нужда от цветни и различни творци, които да я променят. От друга страна, ще бъдат построени нови музеи и галерии. Силно се надявам да имаме в бъдеще Музей на съвременното изкуство такова, каквото като термин се разглежда от изкуствоведческата наука, а не такова, каквото се опитват да ни го обясняват разни местни „корифеи“, без самите те да го разбират.

 

- А кои са лошите страни?

- Говорейки по темата „Културна столица на Европа“, не може да не отбележа, че в последно време в българското общество, може би покрай започналата надпревара за титлата, това събитие се фаворизира и едва ли не се издигна в култ. Като че то с магическа пръчка ще реши всичките ни проблеми. Истината е, че то се организира от администрацията на Европейския съюз, а тя в общи линии не се отличава по бюрократична закостенялост от която и да е друга бюрокрация по света.То не е водещо събитие, по-скоро е от типа за всеки по нещо, което ако се направи с разбиране, може би не е толкова лошо. Мен ме притеснява не толкова еклектичния му характер, колкото това, че независимо кой град ще спечели титлата, ще бъдем свидетели на „побългаряване“: тоест ако в Италия през 2019-а ще имаме „тути фрути“ от събития, в България вероятно ще имаме „тюрлю гювеч“. Това, разбира се, са мои притеснения, които много ми се иска да не се оправдаят и въпреки които се надявам Варна да стане „Културна столица на Европа“, защото това като че ли е един от малкото варианти градът да се посъвземе и да стъпи на крака.

 

- Как функционира общественият съвет по култура и изобщо функционира ли? Каква е реалната му роля?

- Този съвет така и нямаше ясен статут, докато за кратко бях негов член в края на миналата и началото на тази година. Това, което е ясно е, че неговите решения имат пожелателен характер. Тоест, съветът се събира по молба на кмета на града и един вид го консултира по определени въпроси. Към момента съветът е доминиран от хора, които са на преклонна възраст и ако те преди 20-30 години са били в разцвета на силите си, то днес са вече износени и е редно достойно да се оттеглят и да дадат възможност на по-млади, по-ентусиазирани и не на последно място по-адекватни хора да се изявят като консултанти. Видяхме колко остаряло мислене и носталгия по соцвремената демонстрираха по повод свалената изложба на Калоян Илиев-Кокимото.

 

- Какво беше обсъждано на събирането на фестивалните директори? Защо смятате, че ако Варна 2019-а се провали, то ще е заради неадекватно решение на Общинския съвет за култура?

- На това събиране екипът, подготвящ кандидатурата на Варна за Европейска столица 2019-а, ни запозна с работата си и с бъдещите си намерения, планове и проекти, както и с предстоящата стратегия в битката за титлата. По този повод повдигнах въпроса какви мерки ще предприеме екипът, за да неутрализира евентуални атаки към варненската кандидатура, породени от случая със свалената изложба на Калоян Илиев. Това доста разтегли във времето събирането. На него имаше представители на този обществен съвет, които държаха да обосноват решението на съвета, въпреки, че повдигнатият от мен въпрос беше за евентуални действия за туширане на последствията. Не съм предлагал да се дискутира самото решението на обществения съвет и/или самата изложба и нейните качества.

Говорейки за случая с изложбата е любопитно да се упомене, че към момента на случване, в обществения съвет по култура нямаше нито един член, който да е по професия или образование художник или изкуствовед, т.е. съветът се изказа по въпрос, извън неговата компетентност. Но въобще това не е казус, който касае художествените качества на въпросната изложба. Всеки художник, независимо дали е добър или не, има право да показва творбите си.

 

- И все пак това се случи.

- Според мен решението да бъде свалена изложбата на Калоян Илиев – Кокимото, беше погазване на основния закон на Република България – нейната конституция, която гарантирана на всеки свой гражданин правото на свобода на словото и на свобода на изразяване. Това беше неадекватна демонстрация на мускули от страна на Българската православна църква (БПЦ) и на неадекватно поведение от страна на варненската община в лицето на нейния кмет и Обществения съвет по култура. Последният, според мен, направи лоша услуга на кмета, подвеждайки го с псевдопатриотични декларации, воден от желание да покаже набожност само преди и около Великден. А може би и от желание за личностното дискредитиране на ръководството на градската галерия, което също демонстрира непрофесионализъм и объркване на ситуацията в лицето на нейните куратор и директор (към който изпитвам приятелски чувства и съжалявам, че всички си избърсаха ръцете с него). Владиката спомена, че е виждал творбите на Калоян и преди - в галерия „Райко Алексиев“. Защо още тогава не повдигна въпроса на общественото внимание? БПЦ е изиграла своята историческа роля, но в днешната ситуация имитирането на РПЦ (Руска православна църква) няма да ѝ спомогне за изграждането на своя съвременна идентичност! Изобщо не оспорвам правото на БПЦ да се изкаже по въпроса, но това трябва да става от амвона на катедралата, а не по телефона.

 

- Крайното решение не е на Митрополита, а на общината.

- И за мен по-сериозен проблем е реакцията на общината. Тя не би трябвало да разрешава подобен казус с телефонни обаждания. А ако нечии религиозни чувства са били наранени или авторски и сродните им права са били нарушени, това е въпрос на уреждане в съда: така се практикува в правовите държави и аз настоявам България да бъде такава. Трябва ли да се напомни на обществото, че сме гражданска република, а не теокрация (тоест религиозна държава). Тук властва основният закон на републиката: КОНСТИТУЦИЯТА НА РБългария, а не религиозната доктрина на която и да е религия. После, как точно бяха наранени религиозните чувства на гражданите, когато на тях не им бе предоставена възможността да видят изложбата и тогава сами да преценят дали тя уронва тяхното достойнство като българи или не, дали наранява чувствата им на християни. С какви аргументи общината иззе правото на гражданите на достъп до информация?! Аргументите им са смешни в европейска страна през 20 век и аз няма да ги повтарям и да се разпростирам върху тях, защото искам да се върна на Вашия въпрос. (Тези, които искат повече информация по темата, могат да видят интересен дебат в архива на БНТ 1 в предаването „Денят започва с култура“, където всъщност единствено Яра Бубнова говори мъдро и с разбиране. Другите участници сведоха риториката си до това да омаловажат Кокимото като личност и творец, което не им прави чест. Обикновено тактиката на личностно омаловажаване като подход се предприема от хора, които не се чувстват уверени в себе си и смятат, че чрез омаловажаването на своя опонент, ще се откроят и техните аргументи ще придобият по-голяма сила, което не работи пред аудиторията от интелигентни зрители).

Вашият въпросът беше: как решението за сваляне на изложбата ще навреди на кандидатурата на Варна за евростолица на културата през 2019 г. Не мисля, че журито ще толерира потъпкването на основни права, които са обявени за европейски ценности (защото свободата за изразяване е такава), а „Европейска културна столица” е титла, която се носи от град, който припознава тези ценности като свои. Смятам, че другите градове-кандидати няма да пропуснат да запознаят журито с този случай с цел да дискредитират Варна и така да я отстранят от надпреварата. Много бих искал Варна да стане носител на титлата „Европейска столица на културата”, но ако това не се случи, отсега трябва ясно да заявя, че за мен виновник за това ще е Общественият съвет за култура към Община Варна с неговото неадекватно поведение!

 

- Защо се случва всичко това?

- Това се случва, защото ние, обществото на България (това не сме само българите, а и турци, арменци, цигани и евреи; селяни и граждани; работници и интелигенция и т.н.), допуснахме да ни управляват същите хора, които управляваха страната при тоталитарния режим, които управляват със същите методи и същото разбиране, както преди 10 ноември 1989 г. И докато в политиката се смениха редица имена и можем да кажем, че на власт са синовете и внуците на бившата „червена“ олигархия, то в областта на културата имената си останаха почти същите, съответно и разбирането за култура, изкуство и как те трябва да се ръководят и управляват, е кажи-речи същото като преди 10 ноември. Тази тенденция се наблюдава и в другите бивши соц. страни, но у нас се случва в далеч по-голям мащаб, вероятно защото българското общество е разединено. С тъга откривам, че много мои приятели и познати се поддават на разединяваща пропаганда за гнилата интелигенция и здравия народ (носител на положителните качества), пропаганда, която като методика е още от времето на Отечествения фронт, даже от преди това, приложена от чичко Ленин, може би не за пръв път. Тоест насъскват различни прослойки на обществото срещу други на римския принцип „Разделяй и владей!“, в случая всички останали срещу интелигенцията, която също се дърпа и се дели от другите. Да, това не е добре, но представителите на интелигенцията също са хора, т.е. позволено им е да грешат. Не може да се очаква да се държат като светци. Друго - според мен в българските медии (Вие знаете от кого се управляват повечето от тях) умишлено се създава такъв портрет на БГ-интелигента. Може би също не и без негова вина. Но несъизмерима е вредата нанесена на България, например от личности като Волен Сидеров, в сравнение с който и да е „жалък“ писател, музикант или друг деец на културното поприще. Трето: всъщност подобни полуполитици и/или полубизнесмени (псевдо е по-правилно) като Делян Пеевски не биха нанесли никаква вреда, ако обществото не им позволяваше, а обществото това сме ние всички (пак да повторя: българи и турци, арменци, цигани и евреи; селяни и граждани; работници и интелигенция и т.н.). Държим се незряло като общество, да не казвам инфантилно. Четвърто: българското общество систематично „прогонва“ своите умове, като къде умишлено, къде не, не им позволява да се развиват. Как тогава искате да има силна (и здрава - нека използваме тяхната лексика) интелигенция. Пето: теорията от времето на дядо ми - да им дам аз една лопата/мотика, че да видят как се изкарва хляба, никога не е била вярна. Крайно време е българите да проумеем, че мисленето също е труд, при това не лек. Крайно време е да се разбере, че едно общество не може да се развива без мозъци, които да го тласкат напред. Обществото е като човешки организъм. Ако говорим за общество без мозък, мисля че към момента нашето е много добър пример за такова.